— Братовчеде! — извика той. — Помогни ми!
В отговор прозвучаха изстрели от западния край на сградата, в диагонал, отдясно на ранения.
— Боже Господи! — изкрещя отново той. — Ранен съм много зле!
Отново му отвърна огън от автомат, този път придружен от трясъка на счупени стъкла. Убиецът от западната страна беше разбил прозорците и унищожаваше всичко вътре.
Борн хвърли безполезния пистолет, хвана се за ръба на оградата и се прехвърли през нея. Падна на земята и болезнено удари левия си крак.
Какво ми стана? Защо ме боли? По дяволите?
Докуцука до ъгъла на сградата и надникна. Фигурата падна по гръб. Явно не можеше повече да се крепи на автомата. Джейсън опипа земята, намери голям камък и го запрати с все сила зад ранения. Камъкът се разби и парчетата заподскачаха по чакъла. Звукът приличаше на приближаващи стъпки. Убиецът конвулсивно се изправи и се повлече назад, като стискаше оръжието, което на два пъти се изплъзна от пръстите му.
Сега! Борн се втурна през камъните на паркинга и връхлетя върху въоръжения мъж. Отне му автомата и го стовари върху главата му. Ниският слаб мъж се просна неподвижен. Внезапно откъм западната страна вътре в залата отново затрещяха изстрели и отново се посипаха стъкла. Първият убиец, който беше по-близо, се приближаваше до жертвите си.
Трябва да го спра! — помисли си Джейсън. Едва дишаше, всеки мускул го болеше. Къде беше мъжът от вчера? Къде беше Делта от „Медуза“? А Хамелеона от „Тредстоун Седемдесет и едно“? Къде беше този човек?
Борн изтръгна автомата от безжизненото тяло на чакъла и се втурна към страничната врата на залата.
— Алекс! — изрева той. — Пусни ме да вляза! Имам оръжие!
Вратата се отвори с трясък.
— Божичко, жив си! — извика Конклин в тъмнината. Джейсън влетя вътре. — Mo е зле. Улучиха го в гърдите. Чиновникът е убит и не можем да се свържем с кулата. Трябва да са започнали с нея — Алекс затръшна вратата. — Лягай на пода!
Отвсякъде се чу стрелба. Борн застана на колене и отвърна на изстрелите, после се просна до Конклин.
— Какво стана? — извика Джейсън. Едва дишаше, гласът му бе напрегнат, потта се стичаше по лицето, очите му смъдяха.
— Чакала.
— Как е успял?
— Измами ни. Мен, теб, Крупкин и Лавие — а най-лошото — мен. Разпространил е, че заминава, без никакво обяснение. Не е споменал, че има някаква връзка с присъствието ти в Париж. Само това, че няма да го има няколко дни. Помислихме, че капанът е успял, всичко сочеше към Москва… Той ни хвана в примката, която бяхме приготвили за самия него. О, Боже, как ни омота! Трябваше да разбера, да прозра какво стои зад всичко това, било е толкова ясно… Съжалявам, Дейвид! О, Боже, колко съжалявам!
— Този отвън е той, нали? Иска сам да ни очисти — единствено това е от значение за него.
Внезапно през прозореца хвърлиха запалено фенерче. Силната му светлина ги ослепи. Борн моментално вдигна автомата и унищожи блестящия метален цилиндър. Светлината угасна, но твърде късно. Бяха ги видели.
— Ела тук! — изкрещя Алекс и като сграбчи Джейсън, приклекна зад гишето. Неясният силует, очертан в рамката на прозореца, посипа смъртоносен огън. После спря, чу се щракането на затвора.
— Трябва да зареди! — прошепна Борн, когато стрелбата прекъсна. — Стой тук!
Джейсън се изправи, спусна се към вратата и премина с трясък през нея, стиснал оръжието в дясната си ръка, тялото му беше приведено, напрегнато, готово да убива, ако изтеклите години не му попречеха! Не трябваше да му попречат!
Изпълзя през вратата, през която бе извел Мари, и се изтърколи на земята вдясно, като се запромъква покрай оградата. Вече беше Делта от сайгонската „Медуза“… Можеше да се справи! Само че тук нямаше джунгла за прикритие. Имаше обаче много неща, които можеше да използва: тъмнината, сенките, които от време на време се появяваха от безбройните облаци, закриващи луната. Използвай всичко! На това са те учили… преди толкова много, много години! Забрави ги, забрави времето! Трябва да успееш! Само на сантиметри от теб е онова животно, което желае смъртта ти и тази на жена ти и на децата ти. Смъртта им!