— Родченко — каза селянинът полковник с гърлен глас. — Великият Родченко.
Мъжът на екрана се приближи до големия каменен постамент в ъгъла на храма, където две дебели свещи хвърляха трепкащи сенки върху стените. Видеокамерата рязко се вдигна нагоре — агентът вероятно беше стъпил на малко столче или придърпана отнякъде кутия. Изведнъж образът се уголеми и стана по-ясен, обективът си пробиваше път през тълпите туристи. Белокосият се приближи до някакъв друг мъж в свещеническо облекло — оплешивяващ, слаб, със смугла кожа.
— Това е той! — изкрещя Борн. — Карлос.
После на екрана се появи трети човек и се доближи до първите двама.
— Божичко! — извика Конклин. Очите му бяха приковани на екрана. — Спрете тук! — Офицерът от КГБ веднага натисна копчето. Образът застина на едно място, макар и леко да потрепваше. — Третият! Познаваш ли го, Дейвид?
— И да, и не — промълви Борн, а образите от миналото изпълниха екрана на съзнанието му — експлозии, заслепяваща светлина и неясни фигури, бягащи из джунглата… После някакъв крещящ мъж, азиатец, прикован към ствола на едно дърво от множеството куршуми, изстреляни от автомат. Мъглата и объркването нараснаха, след това постепенно се разсеяха — в спомена му изникна стая в нещо като казарма, в нея имаше дълга маса и насядали около нея войници. Отдясно, на дървен стол, бе седнал някакъв мъж, който нервно се въртеше на мястото си. Без да знае как, изведнъж Джейсън позна мъжа — беше самият той! Само че беше много, много по-млад. Там имаше още някой в униформа, който сновеше нагоре-надолу като пор в клетка и яростно мъмреше седналия на стола — този, когото наричаха Делта Едно… Борн си пое дълбоко дъх, не откъсваше очи от екрана, от другия образ на онази гневно крачеща фигура, изникнала в паметта му.
— Съдебна зала в базов лагер на север от Сайгон — прошепна той.
— Това е Оугълви! — каза Конклин. Гласът му беше глух и като че ли идваше някъде отдалеч. — Брайс Оугълви… Божичко, всичко се връзва! „Медуза“ намери Чакала!
36
— Това беше съд, нали, Алекс? — попита объркано и колебливо Борн. — Военен съд.
— Точно така — съгласи се Конклин. — Но не срещу теб. Не ти беше обвиняемият.
— Така ли?
— Да. Ти беше обвинителят — по онова време такова нещо не се случваше често във вашата група, независимо дали бяхте в щаба, или не. Много военни се опитаха да те спрат, но не успяха… Но за това ще говорим по-късно.
— Искам сега — твърдо заяви Джейсън. — Този човек е с Чакала — ето го там, пред очите ви. Искам да знам кой е, какъв е и какво прави в Москва — при това с Чакала.
— После…
— Сега! Приятелят ти Крупкин ни помага — в това число и на Мари, и на мен — и аз съм му благодарен за това. Полковникът тук също е на наша страна, защото иначе нямаше да видим тези неща на екрана. Искам да знам какво се е случило между мен и този мъж и по дяволите всички мерки за сигурност на Лангли. Колкото повече науча сега, толкова повече ще знам какво искам и какво да очаквам. — Борн внезапно се обърна към руснаците. — Искам да ви кажа, че в живота ми има един период, за който нямам ясни спомени, и смятам, че не е необходимо да ви казвам повече. Продължавай, Алекс.
— Ако питате мен — едва ли ще си спомня и снощи какво съм правил — изрече полковникът.
— Кажи му каквото иска да знае, Алексей. Това едва ли има някаква връзка с нашите интереси. Главите „Сайгон“ и „Кабул“ са вече приключени.
— Така да бъде. — Конклин се отпусна на един стол и започна да масажира десния си прасец. Опита се да говори безучастно, но не му се удаваше много: — През декември 1970 един от нашите беше убит по време на патрулна обиколка. Казаха, че било нещастен случай, но ти знаеше истината — че той е бил набелязан от ония кретени в щаба и че те са му погодили този номер. Той беше камбоджанец, и при това съвсем не светец, но знаеше всички пътеки на контрабандистите, така че винаги вървеше пред патрула.
— Нищо не помня — прекъсна го Борн. — Само откъслечни картини.
— Фактите вече не са важни; те са погребани с още няколко хиляди съмнителни случая. Очевидно някаква голяма сделка с наркотици се е провалила в Триъгълника и са набедили твоя човек. Тогава няколко перковци в Сайгон решиха, че трябва да дадат добър урок на жълтите си куриери. Долетяха до твоята територия, скриха се в джунглата и го отвлякоха, като се преструваха на авангардна част от Виетконг. Но ти ги зърна от някакво възвишение и направо откачи. Проследи ги обратно до мястото, където беше кацнал хеликоптерът, и им каза да избират — или да се качат на хеликоптера — но тогава ще ги хвърлиш във въздуха заедно с него, или да се върнат с теб в базовия лагер. Те се върнаха под дулата на твоите хора и тогава ти принуди командването да изслуша обвиненията ти, че те са извършили безброй убийства. И точно тогава Ледения Оугълви се прояви, за да запази сайгонските си момчета.