Родченко бе разбрал, че винаги ще оцелява, а за да бъде такъв, трябваше да се предпази от колкото се може повече страни. Освен това бе успял да се издигне доста нагоре по стълбицата на властта. Бе се трудил прилежно и бе станал доверен човек на председателя, беше специалист в събирането на информация за Комитета и единственият канал на американската организация, която само той в Москва познаваше като „Медуза“ и чрез която се правеха изключителни пратки през Москва и страните от източния блок. От друга страна, той беше връзката на Монсеньора в Париж — Карлос Чакала, когото бе отклонил къде с убеждение, къде с откуп от сделки, които можеха да уличат Съветския съюз. Родченко беше завършеният бюрократ, който работеше зад кулисите на международната сцена. Не му трябваха нито аплодисменти, нито слава. Искаше само да оцелее. Защо тогава бе правил всички тези неща? Беше ли това просто недомислие, породено от умора и страх, и чувството, че над него тегне някакво проклятие. Не, това беше логично продължение от събитията, съвместими с нуждите на страната му, както и от абсолютната необходимост Москва да се разграничи както от „Медуза“, така и от Чакала.
Според генералния консул в Ню Йорк, с Брайс Оугълви беше свършено в Америка. Консулът беше предложил да му се намери убежище в някоя страна, а в замяна на това постепенно да се абсорбират неизброимите му капитали в Европа. Безпокойството на генералния консул в Ню Йорк не бяха финансовите машинации на Оугълви, които бяха нарушили толкова много закони, че нямаше достатъчно съдилища да поемат всички евентуални дела срещу него, а убийствата, които бяха извършени по негово нареждане и които според консула бяха многобройни. Между жертвите фигурираха високопоставени личности от американското правителство и, освен ако не грешеше, самият главнокомандващ на НАТО. Веригата от ужаси се увеличаваше също и от убеждението на Ню Йорк, че за да спаси много свои компании от конфискация, Оугълви вероятно е наредил да се извършат и още убийства, и то главно на онези малко на брой шефове на различни фирми, които познават сложните международни връзки, водещи до голяма адвокатска фирма и тайното кодово име „Медуза“. Ако тези планирани убийства се извършеха, докато Оугълви беше в Москва, можеха да възникнат някакви въпроси, които Москва не можеше да позволи. Затова той трябваше да влезе за малко в Съветския съюз и да го напусне колкото се може по-скоро — препоръка, лесна за даване и трудна за изпълнение.
Родченко размишляваше, че в този зловещ танц се беше появил онзи параноичен Монсеньор от Париж. Абсолютно задължително беше да се срещнат веднага! Карлос беше изкрещял това искане по обществения телефон, по който поддържаха връзка, но трябваше да се вземат всички предохранителни мерки. Както винаги, Чакала бе поискал да се видят на шумно и многолюдно място с много изходи. Място, където той би могъл да кръжи като ястреб, без да се набива на очи, докато професионалният му поглед обхване всички подробности. Последваха още две обаждания от две различни места и чак тогава срещата бе уговорена — църквата „Василий Блажени“ на Червения площад по време на туристическото нашествие в късния летен следобед. В тъмния ъгъл отдясно на олтара, където, зад закритите със завеси пътеки до светата ризница, имаше, изходи за навън. Уговорено!
И внезапно, по време на третия телефонен разговор, като изневиделица му дойде такава невероятно смела и в същото време толкова остроумна и проста идея, че на Григорий Родченко за миг му спря дъхът. Това именно беше решението на проблема, което щеше да дистанцира напълно съветското правителство от всякакво съучастничество и с Чакала, и с Оугълви от „Медуза“ — ако се наложеше да се демонстрира такава дистанция в очите на цивилизования свят.
Чисто и просто, без непознатите един за друг Карлос и Оугълви да подозират, да се приближат един до друг, макар и само за миг — напълно достатъчен, за да се фотографират като доказателство, че са били забелязани в един и същи кадър. Това щеше да е достатъчно.