Карлос се върна към колата, грубо измъкна с една ръка младия агент на КГБ от предната седалка, а в другата му ръка блестеше острието на ловджийски нож.
— Имаме доста работи да си кажем — каза Чакала на руски. — И ще бъде глупаво от твоя страна да скриеш каквото и да било… Но ти няма да го криеш — много си мек, много си зелен. — Карлос с един удар повали младежа на земята. Тревата около него се огъна. Чакала измъкна от джоба си фенерчето и коленичи до пленника, ножът се насочи към очите му.
Окървавената безжизнена фигура, която лежеше в краката му, бе изрекла последните си думи и те бяха отекнали като литавра в ушите на Илич Рамирес Санчес. Джейсън Борн беше в Москва! Ужасеният млад офицер от КГБ на един дъх бе избъбрил цялата информация — стремителен, задъхан поток от изречения и полуизречения, които не казваха нищо, но и всичко, което можеше в крайна сметка да спаси живота му. Другарят Крупкин — двама американци, единият висок, другият куца! Закарахме ги в хотела, после на „Садовая“ на съвещание.
Крупкин и ненавистният Борн бяха надхитрили хората му в Париж, в Париж, непревземаемия въоръжен лагер, и го бяха проследили чак до Москва. Как? Кой?… Сега вече без значение. Единственото, което го интересуваше, беше, че самият Хамелеон е в „Метропол“ а предателите в Париж можеха да почакат. В „Метропол“! Най-големият му враг бе на час път оттук, в Москва. Сигурно спеше спокойно, защото дори не подозираше, че Карлос Чакала знае, че е там. Убиецът изпита тържеството, че е победил живота и смъртта! Лекарите му казваха, че умира, но те грешаха също толкова често, колкото и бяха прави. Сега обаче грешаха! Смъртта на Джейсън Борн щеше да му вдъхне нов живот.
Само че три часа през нощта не беше най-подходящият момент да го виждат как кръстосва из улиците или хотелите на Москва в търсене на плячката си. Москва беше обзета от постоянно подозрение, а тъмнината само увеличаваше нейната предпазливост. Беше добре известно, че нощните дежурни в големите хотели бяха въоръжени и подбрани както заради точната им стрелба, така и заради влечението им към такава служба. Утрото разсея нощните тревоги, суетнята и оживлението в ранния час бяха подходящи за неговия удар, а той непременно щеше да го нанесе.
Но времето беше подходящо и за друг удар или поне за прелюдия към него. Беше дошъл часът да призове всички свои последователи в съветското правителство и да ги извести, че Монсеньора е пристигнал, че техният месия е тук, за да ги освободи. Преди да напусне Париж, Карлос бе събрал досиетата им и досиетата зад тези досиета, всички на пръв поглед невинни празни страници в папки. Невинни, докато не ги подложеше на облъчване с инфрачервени лъчи, под чиято топлина се появяваха напечатани редове. За място на срещата бе избрал малък празен магазин на улица „Вавилова“. На всеки един от хората си щеше да се обади от уличен телефон. Щеше да им предаде да отидат там в пет и половина, като минат по странични улички и преки. До шест и половина щеше да е изпълнил задачата си да въоръжи всички свои последователи с информация, която щеше да ги издигне до най-високите места в елита на Москва. Те бяха още една невидима армия, много по-малка от тази в Париж, но еднакво действена и предана на Карлос, невидимия Монсеньор, който правеше живота много по-приятен за тези, които бяха приели вярата му. А в седем и тридесет Чакала щеше да е в „Метропол“, дебнещ утринното раздвижване на будещите се гости — в часа на сновящите нагоре-надолу подноси и масички за сервиране на закуската по стаите, суматохата във фоайето, изпълнено с бъбрене, грижи и бюрокрация. В „Метропол“ щеше да е готов за Джейсън Борн.
Един по един, подобно на капнали от умора бродяги призори, петимата мъже и трите жени пристигнаха в занемарения вход на магазина на отдалечената уличка, известна само като „Вавилова“. Предпазливостта им беше разбираема — в този квартал беше по-добре човек да не се мярка не толкова заради отвратителните типове, които живееха там — защото самата московска полиция беше безмилостна в прочистването на такива райони — а поради редицата полурухнали сгради. Районът се модернизираше; само че, както много други проекти в подобни мрачни квартали из целия свят, преустройството имаше две скорости — бавна и застой. Единственото удобство бе наличието на електричество и Карлос се възползва от него.