Той стоеше в дъното на голата бетонна стая. На пода зад него имаше лампа. Светлината очертаваше силуета, но скриваше чертите му, които и без това не се забелязваха зад вдигнатата яка на черния костюм. От дясната му страна имаше разнебитена ниска дървена маса с пръснати папки, а от лявата — под купчина вестници, скрити от погледа на „последователите“ му — лежеше автомат с къса цев. В него имаше пълнител с четиридесет куршума, а втори такъв висеше на колана на Чакала. Единствената причина да носи оръжието бе навикът от професията; тук той не очакваше никакви трудности, а само възхищение.
Огледа присъстващите и забеляза, че всички крадешком се споглеждат. Цареше мълчание. Влажният въздух в полутъмния изоставен магазин тежеше от мрачни предчувствия. Карлос разбра, че трябва да разпръсне този страх и напрежение колкото е възможно по-скоро, и затова беше събрал осем разнебитени стола от околните празни канцеларии зад магазина. Когато хората седят, те са по-малко напрегнати — това беше всеизвестна истина. Но никой не седеше.
— Благодаря ви, че дойдохте тук тази сутрин — каза високо Чакала на руски. — Моля, вземете си по един стол и седнете. Срещата ни няма да е продължителна, но ще изисква цялото ви внимание… Моля другарят до вратата да я затвори. Всички са вече тук.
Старата тежка врата бе затворена от чиновник с вдървена походка. Останалите посегнаха към столовете и насядаха надалеч един от друг. Карлос изчака всички да се настанят. След това, като опитен оратор и актьор, направи пауза, преди да се обърне към зрителите. Изгледа ги втренчено с пронизващите си черни очи, като че ли искаше да каже колко цени всеки един. В отговор някои от присъстващите и най-вече жените пригладиха дрехите си. Облеклото им беше типично за висшите правителствени чиновници — еднообразно и консервативно, но добре изгладено и безупречно чисто.
— Аз съм Монсеньора от Париж — поде убиецът в свещеническите одежди. — Аз съм този, който в течение на няколко години ви издири един по един и който ви изпращаше много пари с единствената молба да чакате тихо и незабелязано, докато дойда, и тогава да ми отвърнете със същата лоялност, която ви бях засвидетелствал… Мога да прочета въпросите ви по лицата ви, затова ще ви разкажа по-подробно. Преди години бях сред елитните избраници за обучение в Новгород. — От страна на осемте последва тиха, но доловима реакция. Митът за Новгород отговаряше на действителността. Той наистина беше развит център за индоктриниране на най-надарените, като им се даваше да разберат, но всъщност никой не разбираше всичко докрай, защото за Новгород се говореше много рядко и то само шепнешком. Карлос кимна няколко пъти, за да покаже, че е видял реакцията от изказването си, и продължи:
— След това прекарах години наред в чужди страни и пропагандирах тайно идеите на великата съветска революция. Идвах често тук, в Москва, за да направя задълбочено проучване в конкретните министерства, в които всеки един от вас заема отговорен пост. — Чакала отново направи пауза, след това заговори внезапно и рязко. — Отговорни постове, но без властта, която трябва да е ваша. Качествата ви са подценявани и невъзнаградени, защото над вас има само некадърници.
Сега реакцията бе по-ясна и по-малко скована.
— В сравнение с подобни отдели в правителствата на нашите противници — продължи Карлос, — ние тук, в Москва, сме изостанали много, вместо да сме водещи, а това е така, защото вашите способности са потиснати от здраво окопалите се чиновници, които се интересуват повече от служебните привилегии, отколкото от работата на отделите си.
Реакцията бе мигновена, почти като от електрически ток. Трите жени тихо, но открито изръкопляскаха.
— Поради тази причина аз и моите другари в Москва ви издирихме и затова ви изпратих пари, които да използвате по свое усмотрение. Те са приблизително равни на възнагражденията, които получават вашите началници. Защо да не ги вземете и да им се радвате така, както те го правят?
Сред присъстващите се разнесе сподавено мърморене: „Защо не?“ и „Има право“. Сега всички се гледаха право в очите и решително кимаха. Тогава Чакала започна да изрежда осемте главни министерства и след всяко име следваше ентусиазирано поклащане на глави.