— Министерството на транспорта, на информацията, на финансите, на външната търговия, на правосъдието, на военните доставки, на научните изследвания… и съвсем не най-маловажното — назначения в президиума… Това са вашите области, но вие сте настрани от взимането на окончателни решения. Това повече не може да се търпи. Налагат се промени!
Присъстващите се изправиха като един. Вече не бяха непознати, а хора, обединени от една обща кауза. Онзи, очевидно предпазливият чиновник, който затвори вратата, заговори.
— Изглежда че сте добре запознат с положението у нас, господине, но какво може да се промени?
— Това! — заяви Карлос, като посочи с драматичен жест папките, пръснати на ниската маса. Малката група бавно седна, поотделно и по двойки. Хората се взираха в папките и си разменяха погледи.
— Това тук са поверителните досиета на вашите началници във всяко едно министерство. Те съдържат такава тайна и вредна информация, че когато я разкриете, ще ви гарантира незабавно повишение, а в някои случаи и заемане на най-високите постове. Началниците ви няма да имат никакъв избор, защото тези папки са остриета, насочени към гърлата им — ако бъдат отворени, началниците ви ще изпаднат в немилост и ще бъдат екзекутирани.
— Господине? — Жена на средна възраст, в спретната, но невзрачна синя рокля, се изправи боязливо. Пепеляворусата й коса беше опъната назад в строг кок. Тя го докосна притеснено за миг и заговори: — Аз всеки ден преглеждам лични досиета… и често откривам грешки… каква е гаранцията, че тези досиета са достоверни? Защото, ако те не са точни, можем да изпаднем в изключително опасна ситуация, нали така?
— Самият факт, че поставяте под съмнение тяхната достоверност, вече е оскърбление, госпожо — студено отвърна Чакала. — Аз съм Монсеньора от Париж. Описах точно положението на всеки един от вас и посочих точно нищожеството на вашите началници. Освен това, хвърлих доста средства и с голям риск за себе си и помощниците ми тук, в Москва, ви изпращах тайно пари, за да направя живота ви по-охолен.
— Аз лично ви благодаря за парите — прекъсна го мършав мъж с очила и кафяв делови костюм. — Внесох ги в спестовната каса и очаквам приличен доход от тях. Но какво общо имаме ние един с друг? Аз например съм от Министерството на финансите…
— Не знам какво искате да кажете, счетоводителю, но сте толкова ясен, колкото и цялото ви парализирано министерство — прекъсна го дебелак в черен костюм, прекалено тесен за обема му. — Аз съм от Министерството на военните доставки и вие постоянно мамите нашето ведомство.
— Както правите непрекъснато с Министерството на научните изследвания! — възкликна нисък мъж в спортен костюм, с вид на професор. Неравно подстриганата му брада се дължеше вероятно на лошо зрение, въпреки очилата му с дебели стъкла, кацнали на носа му. — Какво ще кажете за сумите, които ни отпускате?
— Парите са повече от достатъчни за учените ви, които са на гимназиално ниво!
— Стига! — извика свещеникът убиец и простря нагоре ръце като някакъв месия. — Не сме се събрали, за да обсъждаме междуведомствени конфликти, тъй като всички те ще бъдат уредени с възникването на новия ни елит. Помнете! Аз съм Монсеньора от Париж и ние заедно ще установим нов и здрав ред за нашата велика революция! Свършено е със самодоволното управление!
— Всичко това е много вълнуващо, господине — обади се дама на около тридесет години, облечена в скъпа плисирана пола, очевидно позната на присъстващите, тъй като често се появяваше по телевизията. — Но все пак може ли да се върнем на въпроса за точността?
— Няма проблем! — заяви черноокият Карлос, като се взираше във всеки един поотделно. — Как иначе бих узнал всичко за вас?
— Не се съмнявам във вас, господине — продължи жената, — но като журналист винаги съм длъжна да търся и втори източник, който да потвърждава достоверността на информацията, освен ако министерството не издаде друго нареждане. След като не сте свързани с Министерството на информацията и след като знаете, че всичко, което си говорим, ще остане между нас, можете ли да ни посочите втори източник?
— Трябва ли да бъда преследван от манипулирани журналисти, когато говоря истината! — Убиецът се задъхваше от гняв. — Всичко, което ви казах, е истина и вие го знаете!
— Престъпленията на Сталин също бяха истина, но те бяха погребани с двадесетте милиона жертви, дадени за тридесет години.
— Доказателства ли искате, журналистко? Ще ви дам доказателства! Имам очи и уши за всички ръководители на КГБ и по-точно самият известен генерал Родченко! Той е моите очи и моите уши и ако искате да знаете суровата истина — той ми е задължен. Защото и за него съм също така Монсеньора от Париж!