Слушателите се раздвижиха, през тях премина вълна на колебание, чу се тихо покашляне. Телевизионната журналистка отново заговори. Големите й кафяви очи бяха впити в човека в свещенически одежди.
— Може и да сте, господине — поде тя, — но едва ли слушате денонощната програма на „Радио Москва“. Преди час беше съобщено, че генерал Родченко е бил застрелян тази сутрин от чужди престъпници… Освен това беше съобщено, че всички високопоставени ръководители на КГБ са били извикани спешно на заседание за оценка на обстоятелствата около убийството на генерала. Предполага се, че съществуват изключителни причини, принудили опитен човек като генерал Родченко да попадне в капана на престъпниците.
— Онези в КГБ ще разнищят папките му — добави предпазливият чиновник и вдървено се изправи. — Ще сложат всичко под микроскоп, за да открият какви са тези „изключителни причини“. — Разсъдливият служител загледа втренчено убиеца в свещенически дрехи. — Може би ще ви открият, господине. А също и досиетата ви.
— Не! — възрази Чакала. По високо му чело изби пот. — Не! Невъзможно! У мен са единствените екземпляри от тези досиета — няма други!
— Ако вярвате в това, отче — вмъкна дебелакът от Министерството на военните доставки, — значи, че не познавате Комитета.
— Не го познавам ли! — извика Карлос и лявата му ръка затрепера. — Имам душата му! Няма тайни за мен, защото съм пазителят на всички тайни! Притежавам цели томове информация за всички правителства, за ръководителите им, за генералите им, за най-високопоставените чиновници — имам източници в целия свят!
— Нямате вече Родченко — продължи облеченият в черно мъж от Министерството на военните доставки и също стана, — и ми идва на ум, че дори не бяхте изненадан.
— Какво?
— Повечето, дори всички ние, сутрин най-напред включваме радиото. Говорят все същите глупости и ми се струва, че в това има нещо успокоително, но предполагам, че повечето от нас знаеха за смъртта на Родченко… Но не и вие, отче, и когато нашата журналистка ви го каза, не бяхте поразен, не бяхте шокиран, дори не се учудихте.
— Разбира се, че бях! — изкрещя Чакала. — Не ви ли е ясно, че умея да се владея! Затова водачите на световния марксизъм ми вярват и имат нужда от мен!
— Това вече не е на мода — промърмори пепеляворусата специалистка по лични досиета и също се изправи.
— Какво говорите? — Карлос зашепна ожесточено, но гласът му постепенно се повишаваше. — Аз съм Монсеньора от Париж. Направих живота ви далеч по-приятен, отколкото сте стигали в жалките си очаквания и сега ме разпитвате? Как бих узнал нещата, които знам, как бих могъл да съсредоточа вниманието и парите си върху вас, които сте в тази стая, ако не бях между най-привилегированите в Москва! Не забравяйте кой съм!
— Но ние не знаем кой сте — обади се друг мъж и стана.
Неговите дрехи също бяха спретнати, строги и добре изгладени, но по-добре ушити. Изглеждаше че обръща голямо внимание на външността си. Лицето му също беше различно — беше по-бледо от това на другите, а очите му — по-напрегнати и някак по-съсредоточени. Човек имаше чувството, че той претегля внимателно всяка дума, която казва. — Освен свещеническия сан, с който се представихте, нямаме никакви сведения за самоличността ви, а и вие очевидно не желаете да ни я разкриете. Що се отнася до това, което ви е известно, то вие посочихте явни слабости и несправедливости в системата на министерствата ни, но те се ширят навсякъде. Можехте да изберете десетина други като нас, на други служби и за тях щеше да важи същото. Нищо ново не ни казахте…
— Как смеете! — изкрещя Карлос Чакала и жилите на врата му изпъкнаха. — Кой сте вие да ми говорите такива неща? Аз съм Монсеньора от Париж, истински син на Революцията!
— А аз съм военен прокурор в Министерството на правосъдието, другарю Монсеньор, и много по-млад продукт на тази революция. Може и да не познавам лично ръководителите на КГБ, които според вас са ваши раболепни слуги, но затова пък съм запознат с наказанията, които се полагат за вземане на съдебните дела в наши ръце, и лично, при това тайно, да се опълчим против началниците, вместо да докладваме директно на Службата за нарушенията. Това са наказания, които не бих искал да понеса, без да имам много по-подробни доказателствени материали вместо досиета, изготвени доброволно от неизвестни източници — може би от недоволни служители на по-ниско от нашето собствено ниво… Честно казано, не бих искал да ги разгледам, за да не бъда компрометиран от доброволни предварителни показания срещу мен, които биха навредили на положението ми.