— Вие сте само едно незначително юристче! — изрева свещеникът, стиснал юмруци. Очите му се наляха с кръв. — Всички вие изопачавате истината! Вие сте предани привърженици на преобладаващата тенденция на изгодата!
— Чудесно казано — каза юристът от Правосъдието. — Само че тази фраза сте я взели от английското законодателство.
— Няма да търпя непоносимата ви арогантност!
— Не е и необходимо, другарю свещеник, тъй като смятам да си тръгна и моят съвет на юрист към тук присъстващите е да сторят същото.
— Позволявате си да…
— Несъмнено — отвърна съветският юрист и си позволи да се пошегува, докато оглеждаше събралите се. — Може да ми се наложи да обвинявам сам себе си, а пък съм страхотно добър в моята област — ухили се той.
— А парите? — извика Чакала. — Изпратил съм ви хиляди!
— Къде е записано това? — запита невинно прокурорът. — Самият вие сте се погрижили да се скрият всички следи. Пликове, пъхнати в пощенските ни кутии или в чекмеджетата в кабинетите, заедно с бележки да ги изгорим. Кой от нашите граждани ще признае, че ги е слагал? Този път води към Лубянка… Довиждане, другарю Монсеньор — изрече юристът от Министерството на правосъдието, отмести стола си и се упъти към вратата.
Един по един, така, както бяха дошли, всички последваха прокурора, като поглеждаха към странния мъж, който беше прекъснал по такъв необичаен начин скучния им живот, като инстинктивно почувстваха, че неговият път е осеян с позор и екзекуции. Със смърт.
Но никой не очакваше това, което последва. Убиецът със свещенически дрехи внезапно се промени — като че ли някаква светкавица възпламени лудостта му. В черните му очи лумна кръвожаден огън, който зовеше за насилие, за безмилостно, брутално, дивашко отмъщение за всички неправди, причинени на чистата му цел — да убие неверниците! Чакала помете с един замах папките от масата и бръкна в купчината с вестници. Измъкна смъртоносния автомат изпод смачканите хартии и изрева:
— Спрете всички!
Никой не го послуша и психопатът у Карлос взе връх. Убиецът натисна спусъка и мъжете и жените започнаха да падат мъртви. Той прескочи труповете и сподирян от писъците на ранените, паднали до самата врата, изскочи на улицата, като продължаваше да сее смърт с автомата, покосяваше минувачите, крещеше проклятия и обещаваше на неверниците такъв ад, какъвто само въображението му можеше да роди.
— Предатели! Мръсници! Измет! — виеше полуделият Чакал, прескачаше труповете и се носеше към колата, която бе отнел от несполучливите преследвачи от КГБ. Нощта беше завършила. Настъпи утро.
Телефонът в „Метропол“ не иззвъня, а сякаш изгърмя. Стреснатият Конклин моментално отвори очи и прогони съня от съзнанието си, докато сграбчваше издаващия пронизителни звуци апарат.
— Да? — произнесе той, като се чудеше дали говореше в горния или в долния край на слушалката.
— Алексей, бъди нащрек! Не пускай никого в стаята си и си приготви оръжието!
— Крупкин?… За какво, по дяволите, говориш?
— Едно бясно куче върлува из Москва.
— Карлос?
— Напълно е откачил. Убил Родченко и заклал двамата агенти, които са го следили. Един селянин открил телата им към четири сутринта — изглежда кучетата са го събудили с лая си, като са усетили миризмата на кръв.
— Господи, прехвърлил е всяка мярка… Но защо смяташ…
— Единият от агентите ни е измъчван, преди да го убият — прекъсна го офицерът от КГБ, схващайки правилно въпроса на Алекс. — Беше шофьорът, който ни взе от летището — мое протеже, син на мой колега в университета, с когото бяхме в една стая. Чудесен младеж от добро семейство, но неподготвен за това, което е преживял.
— Мислиш, че е казал на Карлос за нас?
— Да… Има и още нещо. Преди около час на „Вавилова“ осем души са били покосени от автомат. Всички са избити. Било е кървава баня. Една жена от Министерството на информацията — заместник-директор на отдел и телевизионна журналистка — каза преди да умре, че убиецът бил свещеник от Париж, който се представил като „Монсеньор“.
— Господи! — избухна Конклин и спусна краката си на пода, загледан разсеяно в чукана, където навремето имаше стъпало. — Това са негови кадри.