— Разбира се, дори много добре, господине.
— Дайте ми плана за десетия етаж. Бързо!
— Моля?
Крупкин преведе. На плота сложиха голяма папка и разгърнаха страниците.
— Тази стая! — посочи Джейсън към едно квадратче, като се опитваше да не изплаши още повече разтреперания служител. — Свържете се с нея по телефона. Ако линията е заета веднага изпратете всички там!
Крупкин отново преведе и пред Борн се появи телефон. Той набра номера и заговори:
— Обажда ви се този, който влезе във вашата стая преди няколко минути…
— О, да, разбира се, скъпи приятелю. Много ви благодарим! Докторът е тук и Бинки…
— Искам да знам нещо, и то веднага… Носите ли със себе си перуки, когато пътувате?
— Въпросът ви е доста нахален…
— Госпожо, нямам време за любезности. Трябва да знам! Носите ли?
— Ами да. Всъщност това не е тайна и всичките ми приятели знаят, и ми прощават измамата. Виждате ли, скъпи, имам диабет и косата ми е сива и ужасно рядка.
— Червена ли е една от перуките ви?
— Всъщност да. Много ми харесва да променям…
Борн трясна слушалката и се вгледа в Крупкин.
— Проклетото копеле се е измъкнало. Карлос е бил!
— Ела с мен! — изрече Крупкин и двамата хукнаха през празното фоайе към редиците служебни кабинети на „Метропол“. Стигнаха до вратата на лекарския кабинет и се втурнаха вътре. Това, което видяха, ги накара да потреперат. Дъхът им секна.
Около кушетката за прегледи и на пода се търкаляха развити бинтове и ролки лейкопласт, счупени спринцовки и шишенца с антибиотици. В стаята цареше пълен хаос. Но двамата мъже не забелязаха безпорядъка. Очите им бяха приковани към жената, която бе обслужила обезумелия си пациент. Сестрата на „Метропол“ седеше с отметната глава на стола си, гърлото й бе прерязано с хирургическа точност, а по безупречно бялата й престилка криволичеше струйка кръв. Лудост!
Застанал до масата в хола, Димитрий Крупкин разговаряше по телефона, докато Алекс Конклин седеше на тапицирания с брокат диван и разтриваше сакатия си крак, от който бе свалил ортопедичната обувка. Борн стоеше до прозореца и се взираше към булевард „Маркс“. Алекс отправи поглед към офицера от КГБ и на изпитото му лице се появи лека усмивка. Крупкин отвърна на погледа му и кимна. Двамата достойни противници изпитваха благодарност един към друг. Участваха в една безкрайна и по същество безсмислена война, в която се печелеха само битки, а философските противоречия оставаха все така неразрешими.
— Тогава считам, че имам уверенията ви, другарю — каза Крупкин на руски, — и, честно казано, ще настоявам да изпълните обещанието си… Разбира се, че записвам разговора ни! А вие не бихте ли сторили същото?… Чудесно! Разбираме се добре и сме наясно по отношение на задълженията си, така че нека да обобщя. Мъжът е сериозно ранен и всички таксита, болници и лекари в района на Москва са предупредени за това. Описанието на откраднатия автомобил е разпространено и всеки, който забележи човека или колата, ще докладва само на вас. Неизпълнението на тези инструкции води до Лубянка и това трябва да е ясно на всички… Добре! Разбрахме се с вас да ми се обадите веднага, след като получите някакви сведения, нали? Не се стряскайте, другарю. Знам добре, че сте по-старши от мен, но, в края на краищата, живеем в пролетарско общество, така ли е? Просто последвайте съвета на един изключително опитен ваш подчинен. Приятен ден… Не, не е заплаха, а просто израз, който научих в Париж — май е от американски произход… — Крупкин остави слушалката и въздъхна. — Сърби ме езикът да кажа нещо за нашата изчезваща, образована аристокрация.
— Не го казвай на глас — забеляза Конклин и кимна към телефона. — Май нищо извънредно не се е случило.
— Нищо, което да изисква незабавно действие, но затова пък извънредно интересно, дори увлекателно по някакъв злокобен начин.
— По което разбирам, че се касае до Карлос.
— За кого другиго? — Крупкин поклати глава, когато стоящият до прозореца Джейсън отправи поглед към него. — Отбих се в кабинета си, преди да се присъединя към групата за нападение, и намерих на бюрото си осем големи кафяви плика, от които само един беше отворен. Полицията ги открила на „Вавилова“ и като прочела съдържанието на първия, не пожелала да има нещо общо с тях.
— И какво съдържат? — разсмя се Алекс. — Държавна тайна, според която всички членове на Политбюро са педерасти?
— Вероятно не си далеч от истината — прекъсна го Борн.
— На „Вавилова“ се бяха събрали московските кадри на Чакала. Или им е показвал мръсотията, която е събрал за всеки от тях, или им е предоставил мръсотия за останалите.