Борн погледна към входа на склада. Двамата войници тихо се смееха, този с цигарата погледна часовника си. После обектът на малката им конспирация излезе от лявата предна врата — привлекателно тъмнокосо момиче, което едва ли беше на повече от двадесет години. То шеговито затисна с длани ушите си, направи смешна гримаса и бързо се отправи към мъжа, който все си гледаше часовника, и го целуна по устните. Тримата се прегърнаха, като момичето остана в средата, и тръгнаха надясно, отдалечавайки се от входа.
Трясък! Метал, който се сблъсква с метал, стъкло, което се разбива в стъкло. Оглушителните звуци долетяха от далечния паркинг. Нещо се бе случило с колата на Комитета, в която бяха Алекс и Крупкин; младият шофьор от групата за нападение беше или смазал, или се бе врязал в друга кола в облаците прах на паркинга. Джейсън схвана, че шумът е достатъчно извинение да забърза надолу по пътя. В съзнанието му непрекъснато изникваше Конклин, усилията да запази незабелязано оръжието спъваха отривистите му крачки. Извърна глава, като очакваше да види двете войничета и момичето да тичат към мястото на инцидента, но му стана ясно, че те са се втурнали в обратната посока — явно не искаха да се забъркват в случилото се. Скъпоценните почивки във войнишкото разписание се пазеха ревниво.
Борн престана да накуцва, хвърли се през живия плет и хукна към бетонния път, който стигаше до ъгъла на огромното здание. Тичаше все по-бързо и дишаше все по-тежко и по-често. Оръжието му сега напълно се виждаше и разсичаше въздуха при всеки размах на дясната ръка, с която го бе сграбчил. Достигна края на пътя, гърдите му се вдигаха с мъка, вените на шията му бяха изпъкнали до пръсване, а потта се стичаше и мокреше лицето му, яката и ризата. Притисна гръб към стената на сградата, оправи оръжието си и тичешком зави зад ъгъла. Това, което видя на паркинга, го зашемети. Тропотът на краката му, съчетан с тревогата, която караше мокрите му слепоочия да туптят, му бяха попречили да чуе каквото и да било. Потреслата го гледка беше резултат от многобройни изстрели от пистолет със заглушител. Делта от „Медуза“ безстрастно си даде сметка за всичко това — в миналото го бе виждал твърде често. Съществуваха обстоятелства, при които убийствата трябваше да бъдат извършени безшумно — пълната тишина беше недостижима цел, но беше от решаващо значение да се вдига минимален шум.
Младият шофьор от нападателната група лежеше проснат на земята до багажника на тъмнозеления автомобил. Раните на главата му показваха, че е мъртъв. Колата се бе блъснала странично в някакъв служебен автобус, който вероятно превозваше работниците до склада и обратно. Как и защо се бе случило всичко, Борн не знаеше. Нямаше представа също дали Алекс или Крупкин са останали живи — прозорците на колата бяха надупчени, а отвътре не се долавяше никакво движение. И двата факта говореха за най-лошото, но в крайна сметка нищо не се знаеше. В същия момент Хамелеона осъзна още нещо — че не бива да се поддава на чувствата, които предизвикваше у него гледката. Ако се беше случило най-лошото, щеше да оплаква мъртвите по-късно. Сега трябваше да отмъсти и да се справи с убиеца.
Мисли как! Бързо!
Крупкин беше казал, че в склада работеха десетки мъже и жени. Ако беше така, къде, по дяволите, бяха сега? Чакала не действаше във вакуум — невъзможно беше! Все пак беше станала катастрофа, ужасният шум от която се бе разнесъл на десетки метри, и един човек беше застрелян. Безжизненото му тяло кървеше на мръсната земя и въпреки това никой не се беше показал — нарочно или случайно. Да не би в склада да нямаше никой, освен Карлос и петимата непознати. Как работеше тогава? Пълна безсмислица!
И тогава чу музика — приглушена, но ясна — която идваше някъде от вътрешността на сградата. Военна музика с барабани и тромпети, които стигаха до кресчендо. Борн можеше да си представи как оглушително кънтят звуците в огромното затворено здание. Спомни си младата жена, която игриво бе запушила с длани ушите си и бе направила гримаса. Тогава Джейсън не бе разбрал защо, сега знаеше. Беше излязла от вътрешната част на сградата, където гърмеше музиката. В „Кубинка“ празнуваха нещо, което беше доста посетено, ако се съдеше по многобройните автомобили, което в Съветския съюз не беше често срещано. На брой бяха около двадесет, паркирани в полукръг. Това, което ставаше вътре, едновременно разсейваше и пазеше Чакала. Той знаеше как да използва в своя полза и двете. Врагът му — също. Безизходица.