— Ние освобождаваме дисидентите и евреите, но вие не се отказвате да задържите една петдесет и осемгодишна жена, която чисто и просто е била само куриер! — прошепна ядосано руснакът.
— Не съм запознат с фактите, но едва ли бих нарекъл и Москва „столица на милосърдието“. И все пак, ако успеете наистина да ми помогнете, може би и аз ще съумея да направя нещо за майка ви.
— Пет пари не струват обещанията ви. Какво, по дяволите, можете вие да направите?
— Ще повторя това, което казах преди час на един ваш плешив приятел в самолета. Не дължа нищичко на моето правителство, но си залагам главата, че то ми дължи доста. Помогнете ми, Бенджамин.
— Ще го сторя, защото така са ми заповядали, а не защото ви вярвам. Но ако се опитате да научите неща, които нямат нищо общо с целта на посещението ви, тогава няма да излезете повече оттук. Ясно ли е?
— Напълно. Но е неуместно и излишно да ми го казвате. Извън обикновеното учудване и любопитство, които ще се опитам да потисна, доколкото мога, целите на Новгород изобщо не ме интересуват. В последна сметка, по мое мнение, те не водят до никъде… Въпреки това обаче, Дисниленд ряпа да яде пред целия този комплекс.
Без да иска, Бенджамин прихна над сламката си, а мехурчетата на пяната на млечния му шейк забълбукаха и започнаха да се пукат.
— Ходили ли сте в Анахайм? — попита той закачливо.
— Никога не съм могъл да си го позволя.
— Ние имахме дипломатически пропуски.
— Божичко, оказва се, че сте човешко същество, в края на краищата. Хайде да се поразходим и да си побъбрим.
Те пресякоха един миниатюрен мост, който водеше в Ню Лондон, Кънектикът. Там беше съсредоточено американското производство на подводници. Закрачиха към река Волхов, която в този район бе превърната в строго охранявана военноморска база — миниатюрна, но напълно реалистична. Опасваше я висока ограда, а въоръжените „американски морски пехотинци“ охраняваха вратите и патрулираха зоната срещу бетонния кей, където имаше огромни макети на най-добрите образци на американската подводна флота.
— Имаме всички бази, всички разписания и съоръжения, всеки сантиметър от кейовете тук в намален мащаб — каза Бенджамин. — И все пак трябва да преодолеем мерките за сигурност. Не е ли налудничаво?
— В никакъв случай. Ние сме много добри в тази област.
— Да, но ние сме дори по-добри. С изключение само на известно недоволство тук и там, ние вярваме в нещо. А вие само приемате наготово нещата.
— Какво имаш предвид?
— Въпреки всички нелепости, които дрънкате, бяла Америка никога не е била под робство. А ние сме били.
— Този факт не само принадлежи на историята, млади човече, а е и май доста преднамерено избран.
— Говорите като професор.
— Ами ако наистина съм бил?
— Щях да поспоря с вас.
— Само ако живеехте в достатъчно либерално общество, което да ви разрешава да спорите с капацитети.
— Е, хайде, хайде, стига сте дрънкали глупости, човече! Бромидът, наречен академична свобода, също е вече история. Я се огледайте из нашите студентски градчета. Вече си имаме и рокендрол, и сини джинси, и повече марихуана, отколкото можем да изпушим.
— На това прогрес ли му викате?
— А поне крачка напред не бихте ли го нарекли?
— Трябва да си помисля.
— Може ли наистина да помогнете на майка ми?
— А ти ще ми помогнеш ли?
— Нека опитаме… О’кей, този Карлос — Чакала. Чувал съм за него, но не знам кой знае колко. Директорът Крупкин казва, че е много опасен особняк.
— Употребяваш типично калифорнийски изрази.
— Изплуват в паметта ми. Забравете за това. Аз искам да съм тук и никъде другаде.
— Не бих се осмелил да помисля друго.
— Какво?
— Ти непрекъснато протестираш…
— Шекспир го е казал по-добре. Втората ми специалност в университета в Лос Анджелис беше английска литература.
— А първата ти специалност?
— Американска литература. Нещо друго, деденце?
— Не, благодаря ти, чедо.
— Този Чакал — поде Бенджамин, като се облегна на оградата на „Ню Лондон“. В същия миг няколко пазачи се втурнаха към него.
— Простите! — изкрещя той. — Не, не! Искам да кажа, инструктор съм!… По дяволите!
— Ще подадат ли рапорт срещу теб? — попита Джейсън, докато бързо се отдалечаваха.
— Ами, прекалено са тъпи. Те са униформен обслужващ персонал. Правят обход на станциите си, но не знаят точно какво става тук — знаят само какво и кого да спират.
— Нещо като кучетата на Павлов ли?
— Напълно. Животните не разсъждават — те просто се хвърлят, за да ти прегризат гърлото.