Сен Жак се отпусна назад на стола. Вдигна очи и в тях се четеше неизказана молба.
— Познавам те толкова добре. Помниш ли как преди шест-седем години напуснах нашата ферма, като заявих, че искам да се опитам да се оправя сам?
— Естествено. Тогава ти разби сърцата на мама и татко. Нека бъдем откровени — винаги си бил нещо като любимец…
— Винаги бях детето! — прекъсна я най-младият Сен Жак. — Трябваше да участвам в представлението с богати слабоумни, в което моите тридесетгодишни братя изпълняваха сляпо нарежданията на надутия, тесногръд френски канадец — нашия баща, чиито единствени достойнства бяха парите и заемите му.
— Той бе и нещо повече, но няма да споря — това е мнението на „детето“.
— Нямаш и право, Мари. Ти направи същото и понякога не се връщаше в къщи по цяла година.
— Имах работа.
— Аз също.
— Какво направи ти?
— Убих двама души. Две животни, които убиха една моя приятелка — изнасилиха я и я убиха.
— Какво?
— По-тихо…
— Боже мой, какво е станало?
— Не исках да се обаждам вкъщи, затова потърсих съпруга ти, моят приятел Дейвид, който не се отнасяше към мен като дете-идиотче. Тогава това ми се струваше най-правилно и беше най-доброто решение, което можех да взема. Правителството му бе задължено и затова в Джеймс Бей пристигна екип от умни хора от Вашингтон и Отава и аз бях обявен за невинен. Казаха, че е станало при самозащита и то беше точно така.
— Той никога не ми е споменал нито една дума…
— Аз го помолих.
— Значи това било… Все още не разбирам!
— Не е трудно, Map. Дейвид знае, че аз мога да убия и ще убия, ако смятам, че е необходимо.
В къщата иззвъня телефон. На кухненската врата се появи възрастна негърка.
— За вас е, господин Джон. Обажда се онзи пилот от големия остров. Казва, че е много важно.
— Благодаря ви, госпожо Купър — каза Сен Жак, стана от стола и бързо отиде до деривата край басейна.
Не разговаря дълго, погледна към Мари, затвори телефона и изтича при нея.
— Събирай багажа. Трябва да изчезнете оттук!
— Защо? Човекът, който ни докара, ли беше?
— Върнал се от Мартиника и току-що научил, че миналата нощ някой е разпитвал на летището за жена с две малки деца. От екипажите никой не е казал нищо, но това не е гаранция. Бързо.
— Боже мой, къде ще отидем?
— Първо в хотела, докато измислим нещо друго. Към него води само един път, по който патрулира моята собствена охрана. Никой не може да влезе, нито да излезе. Госпожа Купър ще ти помогне с Алисън. Побързай!
Докато Мари влизаше в спалнята, телефонът иззвъня отново. Сен Жак изтича по стълбата към басейна и стигна до него точно когато госпожа Купър се показа отново от кухнята.
— Обаждат се от правителствената сграда в Монсера, господин Джон.
— Какво искат, по дяволите?…
— Да ги попитам ли?
— Няма значение, ще се обадя. Помогнете на сестра ми да се оправи с децата и пренесете всичко, което донесоха със себе си в роувъра. Трябва да тръгнат веднага!
— О, колко жалко и лошо. Тъкмо бях почнала да опознавам дечицата.
— „Жалко и лошо“ е добре казано — промърмори Сен Жак, докато вдигаше слушалката. — Да?
— Здравей, Джон — каза главният помощник на кралския губернатор — един човек, който се бе отнесъл благосклонно към канадеца и му бе помогнал да се оправи в лабиринта на териториалните закони на колонията.
— Можеш ли да се обадиш по-късно, Хенри? Малко съм притеснен в момента.
— Страхувам се, че няма време, приятелю. Проблемът идва направо от външното министерство. Налага се да помогнем веднага и мисля, че това няма да ти попречи въобще.
— О!
— Както изглежда, в десет и половина с „Ер Франс“ през Антигуа пристигат един стар приятел и съпругата му. Правителството иска посрещане с червено килимче. Май старецът е повоювал доста, има куп награди и е работил с нашите момчета оттатък Ламанша.
— Хенри, наистина бързам. Какво общо има всичко това с мен?
— Добре, просто предполагах, че може да имаш повече идеи какво да направим. Може да използваме богатите ти канадски гости — някой френскоговорящ от Монреал, който е свързан със Съпротивата и който…
— Зарежи това. Нещо друго?
— Ще настаниш нашия герой и неговата дама в някой от най-добрите апартаменти, които имаш, заедно със стая за френскоговорящата медицинска сестра, която отделихме за тях.
— Само с едночасово предупреждение?
— Е, приятел, всички се пържим в един и същи огън, ако разбираш какво искам да кажа, а ти разполагаш с твоята толкова важна, но същевременно и капризна телефонна служба в известна степен благодарение на намесата на Короната, ако отново разбираш какво искам да кажа.