— Да?
— Всички системи са изчистени, сър — обяви временният служител от приемната. — Човекът от другата страна на линията заяви, че се казва Тредстоун, господин Д. Тредстоун.
— Ще приема разговора — каза Панов твърдо. — А вие можете да изключите всякакви други „системи“ на тази машина отвън. Разговорът е между лекар и пациент и е поверителен.
— Да, сър. Мониторът е ограничен.
— Какво е?… Няма значение. — Психиатърът взе слушалката и едва се сдържа да не изкрещи. — Защо не ми се обади преди, кучи сине!
— Не исках да получиш спиране на сърдечната дейност, това стига ли ти?
— Къде си и къде отиваш?
— В момента ли?
— И това ще ми е достатъчно.
— Чакай да видя. Наех кола под наем и сега съм на половин пресечка от една къща в Джорджтаун, собственост на председателя на Федералната търговска комисия и разговарям с теб от автомат.
— За Бога, защо?
— Алекс ще ти разкаже по-подробно, но това, което искам да направиш е да се обадиш на Мари на острова. Откакто напуснах хотела, опитах да се свържа няколко пъти, но не можах. Кажи й, че съм добре — съвсем добре, и да не се безпокои. Разбра ли?
— Разбрах, но не ти вярвам. Дори не звучиш както обикновено.
— Но не можеш да й го кажеш, докторе. Ако си ми приятел, не можеш да и кажеш нищо подобно.
— Спри, Дейвид. Тази глупост с раздвояването на личността не върви.
— Не й го казвай, не и ако си ми приятел.
— Ти тръгваш по спиралата, Дейвид. Не позволявай това да се случи. Ела при мен, нека поговорим.
— Нямам време, Mo. Лимузината на тлъстия котарак спира пред къщата му. Трябва да тръгвам на работа.
— Джейсън.
Връзката се разпадна.
Брендън Патрик Пиер Префонтен слезе от самолета по металните стъпала и се озова на летище „Блакбърн“ на Монсера под горещото карибско слънце. Беше малко след три следобед и ако не бяха хилядите долари, които носеше в себе си, щеше да се почувства отчаян. Беше забележително как наличието на стодоларови банкноти в различни джобове караше човек да се чувства в безопасност. Всъщност, той трябваше постоянно да си напомня, че дребните пари — банкнотите по петдесет, двадесет и десет долара, са в десния преден джоб на панталона му, за да не допусне някоя грешка и да изхвърли прекалено или да стане мишена на някой безскрупулен мошеник. За него бе жизнено важно да не прави впечатление, дори, ако може, да остане незабелязан. Да зададе незабелязано тук-там на летището важните си въпроси относно една жена и две малки деца, пристигнали с частен самолет вчера следобед.
Той бе много удивен и разтревожен, когато чу изключително прелестната чернокожа служителка от имигрантската служба, която остави телефона и му каза:
— Ще бъдете ли така любезен, сър, да дойдете с мен, моля?
Красивото й лице, веселият й глас и изключителната усмивка не успяха да премахнат страховете на бившия съдия. Твърде много криминални престъпници имаха същите достойнства.
— Нещо не е наред с паспорта ли, млада госпожице?
— Нищо такова, сър.
— Тогава какво има? Защо просто не ударите печатите и не ме пуснете?
— О, той е подпечатан и ви е разрешено влизане, сър. Няма никакъв проблем.
— Тогава защо?…
— Моля ви, елате с мен, сър.
Отидоха до голяма стая със стъклени стени. Отляво до вратата имаше надпис, чиито златни букви известяваха: ЗАМЕСТНИК-ДИРЕКТОР НА ИМИГРАЦИОННАТА СЛУЖБА. Привлекателната служителка отвори вратата и покани усмихната възрастния посетител вътре. Префонтен влезе и изведнъж се уплаши, че може да го претърсят, да намерят парите и срещу него да бъдат повдигнати всякакви обвинения. Не знаеше кои острови са въвлечени в трафика на наркотици, но ако този бе един от тях, хилядите долари в джобовете му щяха мигновено да предизвикат подозрения. През ума му запрепускаха различни обяснения, докато служителката отиде до бюрото и подаде паспорта му на ниския, набит заместник по имиграционните въпроси. Жената хвърли последна ослепителна усмивка на Брендън и излезе през вратата, като я затвори след себе си.
— Господин Брендън Патрик Пиер Префонтен — каза служителят, като гледаше паспорта му.
— Не че има някакво значение — каза любезно Патрик, но с авторитет, — но обикновено господин се замества със „съдия“. Не вярвам, че това е важно при тези обстоятелства. Или може би е — вече не знам. Нима някой от моите служители е допуснал някаква грешка? Ако е така, ще ги накарам всичките да долетят, за да се извинят.