— Вие сте един изключителен човек — каза бързо Брендън, като изтика на заден план мислите си. — Вашата проницателност е повече от изключителна, но, надявам се, разбирате, че поверителността е особено важна.
— Това е достатъчно, уважаеми господин съдия! — възкликна заместник-директорът. — Само ще допълня, че може би ще е добре вашата оценка на способностите ми да стигне до моите началници.
— Те ще научат това, уверявам ви… Къде точно отиде моят не много далечен и толкова изтъкнат братовчед?
— На един от малките външни острови, където хидропланите кацат на водата. Казва се Транкуилити, а името на курорта е Транкуилити Ин.
— Ще получите лична благодарност от вашите началници, бъдете сигурен.
— А аз лично ще ви освободя от митническите формалности.
Брендън Патрик Пиер Префонтен излезе объркан в терминала на летище „Блакбърн“ с куфара си от лакирана кожа. Объркан? По дяволите, той беше зашеметен! Не можеше да реши дали да хване следващия самолет за Бостън или… Очевидно краката му взеха решение вместо него. Разбра, че отива към едно гише под голяма морско синя табела с бели букви: ПОЛЕТИ МЕЖДУ ОСТРОВИТЕ. „Няма да стане нищо, ако поразпитам“ — разсъди той. А после щеше да си купи билет за следващия полет за Бостън.
На стената зад гишето имаше списък на прилежащите „Външни острови“, до който бе по-голямата колона с имената на добре познатите острови Лийуд ъри Уиндуърд, като се започне от Сейнт Китс и Невис и се стигне на юг до Гренъдийз. Транкуилити се намираше между Канада Кей и Тартъл Рок. Двама млади служители — една чернокожа жена и рус мъж, разговаряха тихо. Момичето се приближи.
— Мога ли да ви помогна, сър?
— Не съм много сигурен — отвърна колебливо Брендън. — Разписанието ми е твърде неустановено, но май се оказа, че имам приятел на остров Транкуилити.
— В хотела ли, сър?
— Да, очевидно. Дълго ли се пътува дотам?
— Ако времето е ясно, не повече от петнадесет минути. Но не съм сигурна дали ще има полет преди утре сутринта.
— Разбира се, че ще има, момичето ми — прекъсна я млад мъж с малки златни крилца, прикрепени на бялата риза. — Ще тръгна съвсем скоро с някои стоки за Джони Сейнт Джей — добави пилотът и пристъпи напред.
— Но той няма планиран полет за днес.
— Отпреди час вече има. Спешен.
В този момент и при тези думи очите на Префонтен се спряха с учудване на двете купчини кашони, които се движеха бавно по багажната лента на полетите между островите към външната товарна зона. Дори да бе имал време да спори сам със себе си, вече знаеше, че решението е взето.
— Бих желал, ако е възможно, да купя билет за този полет — каза съдията, като гледаше как изчезваха кутиите с бебешки храни „Гербърс“ и пелени „Памперс“ среден размер.
Беше намерил непознатата жена с малкото дете и бебето.
8
Няколко обикновени проверки във федералната комисия по търговията потвърдиха факта, че нейният председател Албърт Армбрустър наистина страда от язва и високо кръвно налягане и по нареждане на лекаря излиза от министерството и се връща в къщи всеки път, когато се почувства неразположен. Затова Алекс Конклин му телефонира след неговия доста обилен обяд, както бе научил, за да го „осветли“ по последното развитие на кризата в „Медуза“. Както и при предишното си позвъняване, което завари Армбрустър под душа, Алекс, без да си казва името, съобщи на разтревожения председател, че един човек ще се свърже с него в министерството или вкъщи. Ще му се представи просто като Кобра. („Използвай всички банални, но силно въздействащи думи, които ти дойдат наум“ — наставляваше го Конклин). Самият Армбрустър бе инструктиран да не се обажда на никого — заповед от „Шести флот“.
— Мили Боже!
И така, Албърт Армбрустър позвъни за колата и бе откаран до дома си в пълен душевен смут. Само че неприятностите му не свършиха дотук — чакаше го Джейсън Борн.
— Добър ден, господин Армбрустър — любезно изрече непознатият, след като председателят едва се измъкна от лимузината си.
— Да, какво? — незабавно, но несигурно се отзова Армбрустър.
— Просто ви казах „добър ден“. Казвам се Саймън. Запознахме се преди четири години, на приема в Белия дом в чест на Обединеното командване…