— Какво се е случило? — Председателят стисна чашата, а очите му се бяха изцъклили и гледаха неподвижно.
— Някаква „бурмичка“ научила, че Тигартън в Брюксел има факсов код за директен достъп до Десоул, който заобикаля рутинното движение на поверителните документи.
— Глупави войничета! — изсъска Армбрустър. — Само да им дадат някоя златна нашивка и започват да се кипрят като дебютантки в обществото и да искат всяка нова играчка, която видят!… Факсове, кодове за достъп! Мили Боже, той сигурно е натиснал грешни клавиши и е набрал номера на Националната асоциация за подпомагане на развитието на цветнокожите.
— Десоул каза, че си подготвя прикритие и че може да се оправи, но не е моментът да тръгне да обикаля и да задава въпроси, особено пък в тази област. Без много шум ще провери каквото може и ако узнае нещо, ще се свърже с нас, но ние не бива да го търсим.
— Не ви ли дойде наум, че онова скапано войниче ще ни постави в неудобно положение? Ако не беше онзи глупак с неговия код за достъп, нямаше да имаме проблеми и всичко щеше да е наред.
— Да, но той съществува и проблемът — по-точно кризата, няма да се уреди — безизразно изрече Борн. — Повтарям — трябва да се подсигурим. Някои от нас трябва да заминат — да изчезнат поне за малко. За доброто на всички ни.
Председателят на федералната комисия по търговията се облегна, лицето му бе навъсено и неприветливо.
— Нека ви кажа нещо, Саймън, или както ви е там името. Изваждате от играта не когото трябва. Ние сме бизнесмени и някои от нас са достатъчно богати или достатъчно себични, а може да имат и друга причина, за да искат да служат на правителството срещу заплащане. Но на първо място сме бизнесмени и имаме инвестиции навсякъде. Освен това сме назначени, а не избрани, а това означава, че никой не очаква разкриване на подробности от финансовата ни дейност. Разбирате ли какво имам предвид?
— Не съвсем — отвърна Джейсън и моментално го обзе тревога, че губи контрол, че вече не може да заплашва. „Твърде дълго бях извън играта…“, а Албърт Армбрустър не е глупак.
Джейсън премина първото ниво на паниката; вече разсъждаваше по-хладно и много по-аналитично.
— Какво имате предвид? — запита той.
— Да се отървем от войничетата. На тях купете вили или карибски острови и ги махнете оттук. Създайте им по един малък двор и ги оставете да играят на крале. И без това само за това ги бива.
— Да действаме без тях ли? — попита Борн, като се опита да скрие учудването си.
— Точно така. Само да се чуе нещичко за офицерските големци и сме загазили яко. Всичко е по „шапката“ на военнопромишления комплекс, който бих нарекъл „военнопромишлено съзаклятие“. — Армбрустър отново се наведе над масата. — Нямаме повече нужда от тях! Отървете се от тях!
— Възраженията може да са много силни…
— Няма начин. Хванали сме ги натясно!
— Трябва да обмисля.
— Няма нищо за мислене. След шест месеца ще държим под контрол всичко, което ни е необходимо в Европа.
Джейсън Борн се втренчи в председателя на Федералната комисия по търговията. „За какъв контрол става дума?“ — помисли той. „С каква цел? Защо?“
— Ще ви откарам до вас — каза той.
— Свързах се с Мари — Конклин говореше от апартамента на ЦРУ във Вирджиния. — Тя е в хотела, а не в къщата ви.
— Как така? — попита Джейсън от телефонната будка на бензиностанцията в покрайнините на Манасас.
— Не ми обясни… Или обядваха, или се приготвяха за сън — един от тези моменти, когато майките не говорят много свързано. Чувах децата около нея. Доста шум вдигаха, приятелю.
— Какво ти каза, Алекс.
— Май зет ти е пожелал така. Не се впусна в подробности, но не звучеше като някоя изтормозена майка, а си беше напълно нормалната Мари, която познавам и обичам — а това означава, че искаше само за теб да й говоря.
— И ти й каза, че съм добре, нали?
— Разбира се! Казах й, че си се укрил и те пазят, че си се заровил да четеш някакви компютърни разпечатки — което донякъде е вярно.
— Джони сигурно е говорил с нея. Тя му е обяснила какво се е случило и той ги е преместил в специалния си бункер.
— В какво?
— Май никога не си виждал Транкуилити Ин, нали? Честно казано, не си спомням дали си бил там.