На големия кръгъл балкон, на най-близката до централната вила, на инвалиден стол седеше възрастна жена. Тя отпиваше шампанско от чашата си и гледаше прехласнато великолепието на залеза. После докосна бретона на нескопосно боядисаната си червена коса и се заслуша в гласа на своя съпруг, който разговаряше със сестрата в стаята, а после в леките му приближаващи се стъпки.
— Мили Боже — каза тя на френски. — Май се понапих!
— Защо не? — попита куриерът на Чакала. — Точно тук му е мястото. Аз самият трудно вярвам на очите си.
— Все още не си ми казал защо Монсеньорът ни изпрати тук.
— Казах ти, че съм само куриер.
— Не ти вярвам.
— Повярвай. За него това е важно, а за нас е без значение. Просто се наслаждавай на живота, скъпа.
— Винаги ме наричаш така, когато избягваш обясненията.
— Тогава от опит трябва да си разбрала, че не бива да задаваш въпроси, нали така?
— Не е точно така, скъпи. Аз умирам…
— Нито дума повече!
— И все пак е истина. Не можеш да я скриеш от мен. Не се безпокоя за себе си — ще се отърва от болките. За теб се тревожа. Защото винаги се оказваш в по-лоша ситуация, отколкото заслужаваш, Мишел — не, не, ти си Жан-Пиер, не бива да забравям това… И все пак се безпокоя. Това място, това разкошно жилище, това внимание. Страхувам се, че ще платиш твърде скъпо за това, мили мой.
— Защо ми говориш това?
— Защото всичко е толкова великолепно, прекалено великолепно. Нещо не е в ред.
— Прекалено много се вживяваш.
— Не, ти се лъжеш прекалено лесно. Брат ми Клод винаги казва, че получаваш твърде много от Монсеньора. Един ден ще трябва да платиш за всичко това.
— Брат ти Клод е изкукуригал. Затова и Монсеньора му поверява само най-незначителни задачи. Ако го пратиш за вестник в Монпарнас, той ще се озове в Марсилия, без да знае как е стигнал дотам.
Телефонът във вилата иззвъня и прекъсна човека на Чакала. Той се обърна.
— Нашата нова приятелка ще се обади — каза той.
— Много е странна — рече старата жена. — Не й вярвам.
— Тя работи за Монсеньора.
— Наистина ли?
— Нямах време да ти обясня. Тя ще предава инструкциите му.
Униформената сестра се появи на прага. Светлокестенявата й коса беше опъната назад и прихваната в кок.
— Господине, търсят ви от Париж — каза тя. Големите й сиви очи изразяваха настойчивост, която не личеше в ниския й сдържан глас.
— Благодаря.
Куриерът на Чакала влезе и последва сестрата до телефона. Тя вдигна слушалката и му я подаде.
— Жан-Пиер Фонтен слуша.
— Бъди благословен, чадо Божие — прозвуча от няколко хиляди километра. — Всичко ли е наред?
— Напълно — отвърна възрастният човек. — Толкова е… великолепно, много повече, отколкото заслужаваме.
— Ще го заслужиш.
— Готов съм да ви служа по всякакъв начин.
— Ще ми служиш, като изпълняваш заповедите, които ти предава жената. Следвай ги точно, без никакво отклонение, ясно ли е?
— Разбира се.
— Бъди благословен.
Чу се изщракване и гласът изчезна.
Фонтен се извърна да каже нещо на сестрата, но тя вече беше отишла в другия край на стаята и отключваше чекмеджето на едно бюро. Той се приближи, като не откъсваше поглед от съдържанието му: чифт хирургически ръкавици, пистолет със заглушител, бръснач със сгънато острие.
— Това са ви инструментите — заяви жената и му връчи ключа. Безизразните й очи бяха впити в неговите. — Обектите ви са в последната вила на тази редица. Трябва да се запознаете с околността, като си правите дълги разходки по пътеката, както правят възрастните хора, за да подобрят кръвообращението си. Трябва да ги убиете. Преди това ще си сложите ръкавиците. Ще ги застреляте в главата. Задължително в главата. После ще им прережете гърлата…
— Света Богородице! На децата ли?
— Това са нарежданията.
— Но те са варварски!
— Да предам ли оценката ви?
Фонтен погледна към балкона, където в инвалидния стол седеше жена му.
— Не, разбира се, че не.
— Така и мислех… И последно. С кръвта на когото ви е най-удобно трябва да напишете на стената следното: „Джейсън Борн, брат на Чакала“.
— Мили Боже!… Ще ме хванат, нали?
— От вас зависи. Съгласувайте екзекуциите с мен и ще се закълна, че един прочут френски воин е бил в тази вила по това време.
— Време?… Колко е часът? Кога трябва да се свърши това?
— В течение на следващите тридесет и шест часа.
— А после?