Джон Сен Жак вдигна слушалката на телефона в кабинета си.
— Да?
— Те се срещнаха, сър! — съобщи развълнуваният помощник-управител.
— Кой се е срещнал?
— Великият мъж и знаменитият му роднина от Бостън. Щях да ви се обадя, но се беше получило някакво объркване с една кутия белгийски шоколадови бонбони…
— За какво ми говорите?
— Преди няколко минути ги видях през прозореца. Говореха си на пътеката. Уважаемият ми чичо, заместник-директорът, беше прав за всичко!
— Радвам ce.
— В канцеларията на Губернатора ще бъдат много доволни и съм сигурен, че за нас ще има благоприятни отзиви, както и за блестящия ми чичо.
— Браво на всички — изрече уморено Сен Жак, — Сега вече няма защо да се тревожим за тях, нали?
— Бих казал „не“ без да се замислям, сър… Само че в този момент виждам уважаемият съдия да бърза по пътеката. Смятам, че идва тук.
— Не вярвам да те ухапе. Вероятно иска да ти благодари. Прави, каквото ти каже. От сушата идва буря и ще имаме нужда от информацията на канцеларията на Губернатора, ако телефоните прекъснат.
— Аз лично ще изпълня всичко, което той пожелае, сър!
— Е, все пак всичко си има граници. Да не вземеш да му миеш и зъбите!
Брендън Префонтен прекрачи забързано прага на кръглото остъклено фоайе. Беше изчакал, докато възрастният французин влезе в първата вила, и чак тогава беше сменил посоката и се бе отправил към центъра на комплекса. Както често му се беше случвало през последните тридесет години, и сега трябваше да върви и да мисли бързо. Току-що беше извършил неизбежна, но глупава грешка. Неизбежна, защото не беше измислил предварително някакво фалшиво име, което да съобщи на рецепцията на Транкуилити Ин, в случай че е необходимо да се представи. И глупава — защото току-що се беше представил на героя от Франция под фалшиво име… Е, не глупава, защото близостта на имената им би довела до нежелани усложнения, що се касае до целта на пътуването му до Монсера. А тя беше проста — да изтръгне тайната за страха на Рандълф Гейтс, който го беше накарал да се раздели с петнадесет хиляди долара. А след като я научеше, може би щеше да спечели много повече. Глупаво щеше да бъде да не предприеме някаква предпазна мярка и затова дойде тук. Приближи се до високия строен мъж на рецепцията.
— Добър вечер, сър — почти изкрещя служителят, като накара съдията да се озърне и да забележи с облекчение, че във фоайето има само няколко души. — Ще се радвам да ви услужа по някакъв начин и разчитайте, че ще се справя безупречно!
— Разчитам най-напред, че ще говорите по-тихо, младежо.
— Добре, тогава ще шепна — каза едва чуто служителят.
— Какво казахте?
— Какво мога да направя за вас? — този път младежът говореше полугласно.
— Нека си говорим тихичко, искате ли?
— Разбира се. Оказвате ми такава чест.
— Така ли?
— Несъмнено.
— Много добре. Искам да ви помоля за една услуга…
— Всичко, което пожелаете!
— Ш-ш-шт!
— Естествено.
— Като много хора на моята възраст често забравям, разбирате ме, нали?
— Съмнявам се, че такъв мъдър човек като вас може да забрави каквото и да било.
— Както и да е. Пътувам инкогнито. Знаете ли какво значи това?
— Безспорно, сър.
— Регистрирах се под моето собствено име — Префонтен…
— Точно така — прекъсна го служителят. — Знам това…
— Сторих грешка. Моите служители и тези, които ще ме търсят, ще питат за „господин Патрик“ — това е средното ми име. Просто невинна хитрост, за да ме оставят да си почина малко.
— Разбирам — поверително се наведе към него служителят.
— Наистина ли?
— Разбира се. Ако се разчуе, че такава прочута личност като вас е сред гостите, едва ли ще можете да си починете. Освен това, трябва да се радвате на пълно уединение! Разбирам всичко, уверявам ви.
— Уединение ли? Боже…
— Аз лично ще променя името в книгата, господин съдия.
— Изобщо не съм споменавал, че съм съдия.
На лицето на служителя се изписа безкраен ужас.
— Просто ми се изплъзна от устата от желание да ви бъда полезен, сър!