— Да. Преди около час, точно преди да се върнеш, един мъж позвъни на вратата. Денис лъскаше сребърните прибори, затова отворих аз. Трябва да призная, че беше много представителен — дрехите му бяха ужасно скъпи, а колата му беше черно порше…
— Е, и? — прекъсна я Гейтс, като се наведе рязко напред, очите му внезапно се разшириха, а изразът им стана суров.
— Каза да ти предам, че grand professeur му дължи двадесет хиляди долара и че „той“ не е бил, където е трябвало да бъде предишната вечер, като, както предполагам, имаше предвид „Риц“.
— Не стана. Нещо се случи… О, Боже, той не разбира. Какво му каза?
— Нито езикът, нито отношението му ми харесаха. Казах му, че нямам никаква представа къде си. Разбра, че го лъжа, но не можа нищо да направи.
— Добре. Той разбира от лъжи.
— Не мога да си представя, че двадесет хиляди са проблем за теб…
— Не парите, а начинът на плащане.
— За какво?
— За нищо.
— Противоречиш си, Ранди.
— Млъквай!
Телефонът иззвъня. Гейтс се наведе и се втренчи в него. Не направи никакво движение към бюрото, а само изхриптя на жена си:
— Който и да е — мен ме няма… Не съм вкъщи, заминал съм някъде и не знаеш кога ще се върна.
Едит се доближи до телефона.
— Това е най-тайната ти линия — каза тя и след третото позвъняване вдигна слушалката.
— Дом Гейтс — каза Едит. Тактика, която използваше от години. Приятелите й знаеха, че е тя, а другите вече не я интересуваха. — Да… Да? Съжалявам, няма го и не знаем кога ще се върне.
Съпругата на Гейтс погледна за миг слушалката, преди да я постави.
— Беше телефонистката от Париж — обърна се тя към мъжа си. — Странно… Някой искаше да говори с теб, но когато казах, че те няма, тя дори не попита къде могат да ти позвънят, а просто прекъсна — и то много рязко.
— О, Боже! — извика видимо разтревоженият Гейтс. — Нещо се е случило… нещо не е както трябва, някой е излъгал!
След тези загадъчни думи адвокатът скочи и тичешком прекоси стаята, като ровеше в джоба на панталона си. Посегна към една секция на високите до тавана рафтове с книги, където средата на стигащата до гърдите му лавица беше превърната на подобен на сейф шкаф с резбована дървена врата, монтирана върху кафява стомана. В следния миг се извърна рязко към жена си, сякаш се беше сетил за нещо, и й изкрещя:
— Махай се оттук, махай се, махай се!
Едит Гейтс тръгна бавно към вратата на кабинета. На прага се обърна към съпруга си и тихо му заговори.
— Всичко започна в Париж, нали, Ранди? В Париж преди седем години. Там се случи нещо, нали? Когато се върна, ти беше един изплашен човек, човек, който таи някаква болка и не иска да я сподели.
— Махай се оттук? — извика професорът по право. Погледът му беше като на луд.
Едит излезе и дръпна вратата след себе си, но не я затвори докрай. След миг леко я отвори и се загледа в съпруга си.
Шокът беше неописуем. Човекът, с когото бе живяла тридесет и три години, юристът-великан, който нито пушеше, нито лизваше алкохол, вкарваше иглата на спринцовката в ръката под лакътя си.
10
Мракът беше обгърнал Манасас, а природата беше изпълнена с шумовете на тайнствения нощен живот. Борн се промъкваше през гората, опасваща „фермата“ на генерал Норман Суейн. Уплашени птици изпърхваха от невидимите си убежища, враните се събуждаха на дърветата и биеха тревога с високото си грачене, а после изведнъж млъкваха, като че ли някой промъкващ се съучастник ги бе успокоил.
Борн стигна имението, като се чудеше дали наистина е то. Пред него се издигаше висока ограда от дебела тел в зелена пластмасова обвивка. Отгоре, по цялата й дължина, лъкатушеше допълнително сложена бодлива тел. Вход забранен. Пекин. Резерватът Юн Шан. В онзи източен резерват за диви птици бяха скрити много неща и затова правителството се беше погрижило той да бъде строго охраняван и недостъпен. Но каква беше причината един генерал, който не мърдаше от бюрото си и получаваше заплата от военните, да издигне такива барикади около някаква „ферма“ в Манасас, Вирджиния — ограждение, което му е струвало хиляди долари? Не беше предназначено да пази домашните животни, а да не пуска човешки крак да пристъпи вътре.
Вероятно, също както в резервата в Китай, нямаше електрическа сигнализация, преплетена в брънките на мрежата, тъй като горските животни и птици щяха постоянно да я задействат. Едва ли имаше и невидими лъчи на скрити сигнални лампи. Те сигурно бяха разположени на равното близо до къщата и, ако изобщо ги имаше, щяха да са на височината на гърдите. Борн измъкна малка ножица за тел от задния си джоб и се зае с брънките до самата земя.