Борн дръпна бинокъла и отново го вдигна до очите си. Луната проблясваше само от време на време — ниски облаци поглъщаха лъчите й, но жълтеникавата светлина му стигаше. Той спря поглед върху храсталаците срещу оградата от колове.
Черният доберман, подобно на разгневена нетърпелива пантера, сновеше напред-назад по раздвояващия се черен път, като от време на време се спираше, за да уринира и да пъхне дългата си муцуна в храстите. Както беше научено, животното тичаше между двете противоположни затворени железни врати на огромната извита алея за коли. На всяко място, където трябваше да спре, той изръмжаваше и се завърташе няколко пъти, като че ли едновременно очакваше и се страхуваше от пронизващия електрически удар, който щеше да получи през каишката на врата, ако сбъркаше без причина. Този метод на обучение също бе заимстван от Виетнам. Там войниците тренираха кучетата за нападение около складове за боеприпаси и техническо снабдяване с помощта на такива уреди за дистанционно управление. Джейсън обърна бинокъла към края на обширната поляна пред къщата. Откри трето куче, този път огромен ваймарец, който изглеждаше благ на външен вид, но в нападението беше смъртоносен. Възбуденото куче се носеше напред-назад, вероятно предизвиквано от катерички или зайци в храстите, но не от човешка миризма. Не издаваше гърлено ръмжене — знак за нападение.
Джейсън се опита да анализира това, което виждаше, защото то щеше да определи действията му. Трябваше да приеме, че в имението на Суейн има четвърто, дори пето и шесто куче, които обикалят параметрите на своите зони. Но защо бяха избрали този начин? Защо не просто глутница, която тича — гледка далеч по-страховита и респектираща? Разходите, които бяха главна грижа за земеделците на Изток, тук явно не играеха никаква роля… Изведнъж го осени обяснението — бе толкова елементарно и очевидно. Отклоняваше бинокъла ту към ваймареца, ту към добермана, представяше си и дългокосместата овчарка. Те бяха нещо повече от кучета, обучени да нападат — те бяха върхът: всеки в своята порода, подготвени до съвършенство — зли животни, които денем играеха ролята на образцови кучета, а нощем се превръщаха в кръвожадни хищници. Точно така беше. „Фермата“ на генерал Суейн беше регистрирана, а не беше тайна собственост. Беше пред очите на всички и несъмнено бе посещавана често от вероятно завистливи приятели, съседи и колеги. През деня гостите можеха да се възхищават на тези покорни великолепни животни, затворени в техните добре обзаведени къщички, без дори да подозират какви са те всъщност. Норман Суейн, шеф на снабдяването в Пентагона и възпитаник на „Медуза“, минаваше просто за ценител на кучета, което си личеше по качеството на породите на неговите животни. Можеше да ги дава и за разплод срещу заплащане, но каноните на военната етика забраняваха такава практика.
Имитация. Ако една такава дейност от генералската „ферма“ беше имитация, то следваше да се предположи, че цялото имение е имитация, лъжлива като самото „наследство“, което бе позволило покупката му. „Медуза“.
Едната от двете чудновати колички се появи в края на ливадата, излезе от сенките на къщата и пое по онази част от извитата като подкова алея за коли, която водеше към изхода. Борн спря поглед върху нея и видя без учудване ваймареца да лудува и игриво да тича след нея, като джафкаше и търсеше одобрение от шофьора. Шофьорът. Шофьорите бяха и дресьори! Познатата миризма на телата им успокояваше животните и им вдъхваше увереност. Наблюдението оформяше анализа, а той, от своя страна, определяше по-нататъшната му тактика. Трябваше да се движи, при това по-свободно от сега, в границите на генералското имение. За тази цел трябваше да бъде в компанията на някой дресьор. Трябваше да плени един от обикалящите патрули. Борн се спусна назад към мястото, откъдето беше влязъл, като използваше прикритието на боровете.
Механизираната, обезопасена срещу куршуми количка спря на тясната пътека, някъде по средата между двете врати, почти закрити от шубраците. Джейсън нагласи фокуса. Черният доберман очевидно беше любимец — шофьорът отвори десния щит и животното подскочи и сложи огромните си лапи на седалката. Човекът пъхна някакви късчета — бисквити или месо — в голямата, жадно отворена паст, после протегна ръка и започна да глади шията на кучето.
Борн разбра, че разполага с броени мигове, за да приложи несигурната си тактика. Трябваше да спре количката и да изкара човека отвътре, но без да го уплаши и без да му даде повод да използва радиото си и да вика помощ. А кучето? Да го просне ли на пътя? Не, шофьорът щеше да предположи, че е било улучено от куршум, дошъл от другата страна на оградата и да алармира къщата. Какво можеше да стори? Огледа се, а наоколо тъмнината беше станала почти непрогледна. Изпита паника от това, че не може да вземе решение, тревогата му растеше, а очите му изпитателно оглеждаха района. И отново го порази очевидното.