— Домашни бъркотии, доколкото разбирам, но те са само техен проблем. Защо биха дошли тук хора, за да задават въпроси?
— Защото ти си тук, човече? Щото си мислил, че ще има някаква среща, нали?
— Каква среща?
— От ония, дето идват шикозни лимузини с шофьорите и с големите клечки. Само че не си избрал такава вечер. Кучетата са пуснати, а пък като има среща, никога не ги пускат.
Борн замълча, после се приближи до пазача.
— Ще си продължим разговора в колата — каза заповеднически той. — Ще се свия в краката ти, а ти ще изпълняваш точно това, което ти наредя.
— Обеща ми, че ще се махна оттук!
— Можеш и ще го сториш. И ти, и твоят приятел, с когото правите обиколките. Онези врати там имат ли сигнална инсталация?
— Не и когато кучетата са пуснати. Ако тези псета видят нещо на пътя и скочат, ще я задействат.
— Къде е таблото за тази инсталация?
— Две са. Едното е в къщичката на сержанта, а другото — в преддверието на големия дом. Можете да я изключите, докато вратите са затворени.
— Хайде да тръгваме.
— Къде отиваме?
— Искам да видя всички кучета в имението.
Двадесет и една минути по-късно останалите пет кучета бяха упоени и пренесени до къщичките им. Борн отключи входната врата и пусна двамата пазачи. На всеки даде по триста долара.
— Това е компенсация за евентуалните загуби — каза им той.
— Ей, ами колата ми? — попита вторият пазач. — Не е кой знае какво, но ме вози насам-натам. Аз и Уили ще си идем с нея.
— Ключовете у тебе ли са?
— Да, в джоба ми. Паркирана е зад кучешките къщички.
— Вземете я утре.
— Защо не сега?
— Ще вдигнете много шум, а шефовете ми ще дойдат всеки момент. Най-добре е да не ви виждат, уверявам ви.
— Мамка му! Какво ти казах на теб, Джим Боб? Същото, каквото и на Барби Джо. Туй място е странно, човече!
— Триста долара не са нищо странно, Уили. Хайде да тръгваме на „стоп“. Още не е късно и някои от момчетата ще са но пътя… Хей, господине, кой ще се грижи за псетата, когато се събудят? Трябва да ги разходят и да ги нахранят преди сутрешната смяна, а те ще направят на парчета всеки непознат, който се доближи до тях.
— Ами старшият сержант на Суейн? Той може да се оправи с тях, нали?
— Те много не го обичат — рече пазачът на име Уили, — но му се подчиняват. По-добре се разбират с генералшата, копелетата проклети.
— Ами генералът?
— Умира от шубе, като ги види — отвърна Джим Боб.
— Благодаря ви за информацията. А сега тръгвайте и повървете по пътя, преди да стопирате. Шефовете ми идват от противоположната посока.
— Да знаете, че туй е най-шантавата нощ, която ми е идвала до главата, мамка му — поде вторият пазач, като се взираше в Джейсън. — Вмъкваш се тук като смахнат терорист, но говориш и действаш като страхотен офицер от армията. Говориш само за шефовете си, упояваш кутретата и ни плащаш по триста долара, за да се чупим оттук. Нищо не загрявам.
— Не ти и трябва. От друга страна, ако бях терорист, сигурно щяхте вече да сте мъртви, нали така?
— Той е прав, Джим Боб. Хайде да се махаме оттук!
— Кажете истината на всички, които ви запитат какво се е случило тази нощ. Освен това можете да добавите, че кодовото име е Кобра.
— Божичко! — изкряска Уили и двамата мъже хукнаха към пътя.
Борн залости вратата и се върна до патрулната кола. Сигурен беше, че каквото и да се случи през следващите часове, едно от пипалата на „Медуза“ бе хвърлено в смут и тревога. Щяха трескаво да търсят отговор на безброй въпроси — но нямаше да ги намерят. Всичко щеше да остане загадка.
Борн се качи в колата и потегли към дървената къщичка в края на покрития с чакъл път, който се отклоняваше от безупречно извитата алея.
Застана до прозореца и надникна вътре, опрял лице до стъклото. Грамадният дебел старши сержант седеше в кожено кресло и беше вдигнал краката си на дивана. Гледаше телевизия. Ако се съдеше по звуците, които проникваха през прозореца, и особено по бързия креслив глас на говорителя, помощникът на генерала гледаше бейзболен мач. Джейсън огледа стаята. Изобилие от кафяви и червени цветове, тъмни мебели, карирани пердета — всичко беше удобно и солидно като в селска хижа. Никъде обаче не се виждаха оръжия — нито задължителната стенна карабина, окачена над камината, нито генералски автоматичен пистолет, калибър 45, висящ от колана на сержанта или поставен на масата до стола му. Помощникът изобщо не се безпокоеше за непосредствената си безопасност, но защо ли му и трябваше? Имението на генерал Суейн беше надеждно укрепено — ограда, врати, патрули и обучени кучета. Борн се взираше през стъклото в едрото лице с широка челюст на старши сержанта. Какви тайни пазеше тази голяма глава? Щеше да разбере. Делта Едно от „Медуза“ щеше да открие това, дори да трябваше да разцепи този череп. Джейсън се отдръпна от прозореца и заобиколи хижата, за да отиде до предната врата. Почука два пъти с лявата ръка. В дясната стискаше нерегистрирания автоматичен пистолет, който му даде Александър Конклин, царят на тайните операции.