— Отворено е, Рейчъл! — долетя груб глас.
Борн натисна дръжката и бутна вратата. Тя бавно се завъртя на пантите и се опря в стената. Борн влезе.
— Господи! — извика старши сержантът и смъкна крака от дивана. — Ти!… Ти си проклет призрак! Ти си мъртъв!
— Кажи го пак — каза Делта. — Името ти беше Фланаган, нали? Сега се сетих.
— Мъртъв си! — крещеше помощникът на генерала. Очите му се бяха изцъклили от ужас. — Ти си го получил в Хонконг! Убиха те в Хонконг преди четири… не, преди пет години!
— Ти водеше сметките…
— Ние знаем… аз знам!
— Тогава имаш връзки, където трябва.
— Ти си Борн!
— Очевидно оживял.
— Не вярвам!
— Повярвай, Фланаган. Сега ще си поговорим за „нас“ и за „Медуза“, за да сме по-точни.
— Ти си онзи… когото Суейн нарича Кобра!
— Кобрата е змия, нали?
— Не разбирам…
— Не е лесно.
— Ти си един от нас!
— Бях. Отрязаха ме. Но допълзях обратно, както виждаш. Сержантът панически погледна към вратата, после към прозорците.
— Как влезе? Къде са пазачите? Ами кучетата? Господи! Те къде са?
— Кучетата спят в колибите си, а на пазачите дадох една нощ отпуска.
— Дал си им… какво? А кучетата?
— Убедихме ги да си починат. — Пазачите? Тия мърльовци?!
— Тях придумах да си тръгнат. Те са още по-объркани.
— Какво си направил… Какво смяташ да правиш сега?
— Мисля, че ти казах вече. Дойдох да си поговорим, сержант Фланаган. Искам да се заема с някои от старите ти другари.
Изплашеният мъж се дръпна непохватно от стола.
— Ти си маниакът, когото наричаха Делта, преди да се отделиш и да започнеш собствен бизнес! — прошепна той. — Има снимка — лежиш проснат на пътя, ризата ти цялата в кървави петна от куршумите, очите — широко отворени, от раните на челото и гърдите ти още тече кръв… Попитаха ме кой си и аз отвърнах: „Това е Делта. Делта Едно от контрабандистите“ а те ми казаха: „Не, това е Джейсън Борн, наемният убиец“ и аз им заявих: „Тогава той е един и същи човек, защото това е Делта и аз го познавам“. Те ми благодариха и ми наредиха да се връщам при другите.
— Кои са тези „те“?
— Ами едни хора от Лангли. Този, с когото говорех, куцаше и беше с бастун.
— А „другите“ — тези, при които е трябвало да се върнеш?
— Двадесет и пет — тридесет човека от старата сайгонска група.
— Военен окръг Сайгон ли?
— Да.
— Хора, които работеха с нашата група, с контрабандистите?
— Най-вече.
— Кога беше това?
— За Бога, казах ти! — изрева ужасеният мъж. — Преди четири или пет години! Видях снимката — ти беше мъртъв!
— Видял си само една снимка — спокойно го прекъсна Борн, като не сваляше поглед от старши сержанта. — Имаш прекрасна памет.
— Ти опря пистолет в главата ми. Тридесет и три години служба, две войни и дванадесет бойни похода — но никой не беше постъпвал така с мен — освен теб… Да, имам добра памет.
— Мисля, че те разбирам.
— А аз не! Нищичко не разбирам! Ти беше мъртъв!
— Ти го каза. Но не и аз, нали? А може би да. Може би това е кошмарът, който те е навестявал в течение на двадесет години измама.
— Какви дивотии ми дрънкаш? Какво, по дяволите…
— Не мърдай!
— Не мърдам!
Изведнъж в далечината прозвуча силен изстрел. От пистолет! Джейсън се извърна… после инстинктът му подсказа да не спира, да продължава… Кръгом! Масивният генералски помощник се нахвърли върху него, огромните като стенобойни машини ръце пуснаха раменете на Борн, когато Делта Едно стрелна нагоре десния си крак и улучи бъбрека на сержанта. Обувката му потъна дълбоко в едрото тяло, а пистолетът се стовари върху темето му. Фланаган рухна и се просна в цял ръст на пода. Джейсън с все сила го ритна в главата с левия си крак и той застина.
Последвалата тишина беше нарушена от непрекъснатите истерични писъци на жена, която тичаше към отворената врата на хижата. Секунди по-късно съпругата на генерал Норман Суейн влетя в стаята, но отстъпи ужасена от гледката, която се разкри пред очите й, и сграбчи облегалката на стола, като не можа да овладее обзелата я паника.