— Да вземем за пример този пепелник, сержант. Докоснах го и моите отпечатъци са върху него, но никой няма да разбере това, защото го взимам със себе си.
— Защо?
— Защото надушвам нещо — в буквалния смисъл, с носа си, а не с инстинкта си.
— Какво искате да кажете, по дяволите?
— Искам да кажа, че ми мирише на пури. Тази миризма се задържа много по-дълго, отколкото можете да предположите.
— Е, и?
— Ами нека си поговорим със съпругата на генерала. Нека всички си поговорим. Хайде, Фланаган, ще си играем на показване и на разкриване.
— Пищовът в джоба те прави адски смел, нали?
— Тръгвай, сержант!
Рейчъл Суейн извърна глава наляво, отметна дългата си черна прошарена коса и застана неподвижно в стола си.
— Това е крайно оскърбително — изрече тя, вперила широко отворените си обвиняващи очи в Борн.
— Точно така — кимна Джейсън в знак на съгласие. — Но пък е вярно. В този пепелник има пет угарки и на петте има следи от червило. — Джейсън седна срещу нея и сложи пепелника на малката масичка до себе си. — Били сте там, когато го е сторил, когато е лапнал дулото и е натиснал спусъка. Може би сте си мислили, че няма да го направи, че може би е просто една от истеричните му закани. Но каквото и да е, не сте казали нито дума, за да го спрете. Не ви е било необходимо. За вас и Еди това е било логично и разумно решение.
— Безсмислица!
— Ако си говорим открито, сама знаете, че не трябва да казвате това. Не можете да успеете по този начин, нито пък успяхте да ме убедите, когато заявихте, че „това е крайно оскърбително“. Този израз не ви подхожда, Рейчъл. Имитирате други хора — може би изрази на някои богати, празноглави клиенти, които една млада фризьорка от Хонолулу, преди много години, е чувала постоянно да повтарят.
— Как се осмелявате…
— Хайде, хайде, не ме разсмивайте, Рейчъл. Никога не използвайте това „Как се осмелявате?“, защото изобщо не ви върши работа. Да не би сега, с вашето носово произношение, да издадете кралска заповед да ме обезглавят?
— Оставете я на мира! — извика Фланаган и застана до госпожа Суейн. — Дори да имате онова желязо в джоба си, пак не бива да правите това. Тя е добра жена, страхотно добра жена, а всички идиоти в този град я използваха.
— Как така? Та нали е била генералска жена, любовницата на имението?
— Тя беше използвана…
— Те ми се присмиваха, винаги ми се присмиваха, господин Делта! — извика Рейчъл Суейн и стисна ръчките на стола, на който седеше. — Освен когато ме гледаха похотливо. Как би ви харесало, ако вие бяхте десертът, специалният деликатес на високопоставените хора, приключили с вечерята и питиетата?
— Не мисля, че това изобщо би ми харесало. Вероятно бих отказал.
— Аз не можах! Той ме принуждаваше да го правя!
— Никой не може да накара някого да направи такова нещо.
— О, те могат, господин Делта — възрази генералската съпруга. Наведе се напред, големите й гърди се опряха в прозрачната материя на блузата, дългата й коса закриваше част от застаряващото, но все още чувствено лице. — Представете си, че сте необразовано момиче от каменовъгления район в Западна Вирджиния, когато компаниите закриха мините и хората останаха без препитание. Просто си хващаш нещата и тръгваш където ти видят очите. Лягах с когото сваря по целия път от Аликуипа до Хаваите, но ето че отидох там и изучих занаят. Срещнах Голямото момче и се омъжих за него, но още от първия ден престанах да си правя илюзии. Особено когато се върна от Виетнам, разбирате, нали?
— Не съм сигурен, Рейчъл.
— Не трябва нищо да обясняваш! — изрева Фланаган.
— Не, всичко ще кажа, Еди! Писнало ми е от тая мръсотия, чу ли!
— Внимавай какво говориш!
— Работата е там, господин Делта, че аз не знам нищо. Но мога да предположа някои работи, разбирате ли какво искам да кажа?
— Стига, Рейчъл! — изкрещя адютантът на мъртвия генерал.
— Майната ти, Еди! Май не схващаш много бързо. Този господин Делта може да се окаже нашето спасение… За да се върнем на островите, права ли съм?
— Абсолютно, госпожа Суейн.
— Вероятно знаете какво е това място…
— Млъквай! — изкрещя Фланаган и тромаво се заклати напред. Спря го внезапният, оглушителен изстрел от пистолета на Борн. Куршумът се заби в пода между краката на сержанта.
Жената изпищя. Когато млъкна, Джейсън продължи:
— Какво е това място, госпожо Суейн?
— Престани! — прекъсна го отново старши сержантът, но този път не изкрещя, а изрече молба, настоятелна мъжка молба. Отправи поглед към генералската съпруга, а след това отново към Борн. — Чуйте, Борн или Делта, или който и да сте, Рейчъл е права. Вие можете да се окажете нашето спасение — нищо не ни задържа тук. Какво предлагате?