Премигвайки, зашеметен от разказа на французина, Префонтен се наведе над масата.
— Но кой е Джейсън Борн? — попита той.
— Моят съпруг, Дейвид Уеб — отвърна Мари.
— О, Боже мой — прошепна съдията. — Ще ми дадете ли да пийна нещо, ако обичате?
Джон Сен Жак извика:
— Роналд!
— Да, шефе! — обади се отвътре човекът от охраната, чиито силни ръце бяха държали преди час раменете на работодателя му във вила Двадесет.
— Донеси ни уиски и бренди, ако обичаш. Барът би трябвало да е зареден.
— Сега, сър.
Оранжевото слънце на изток изведнъж се разгоря и лъчите му пронизаха остатъците от утринната мъгла. Тишината около масата бе нарушена от мекия глас на стария французин, който говореше със силен акцент:
— Не съм свикнал на такова обслужване — рече той с поглед безцелно зареян отвъд перилата на балкона, към все по-ярките води на Карибско море. — Когато се поръчва нещо, все ми се струва, че аз трябва да изпълня поръчката.
— Няма повече да е така — каза тихо Мари. И след това добави: — … Жан Пиер.
— Мисля, че с това име може да се живее…
— Защо не тук?
— Какво говорите, мадам?
— Помислете си върху това. Париж може би е не по-малко опасен за вас, отколкото улиците на Бостън за нашия съдия.
Въпросният съдия беше потънал в собствените си празни блянове, докато на масата се подреждаха бутилките, чашите и кофичката с лед. Без никакво колебание Префонтен протегна ръка и си наля порядъчно количество от най-близката бутилка.
— Трябва да ви задам един-два въпроса — каза отчетливо той. — Удобно ли е?
— Питайте — отвърна Мари. — Не съм сигурна дали ще мога, или ще искам да ви отговоря, но опитайте.
— Изстрелите, цапаниците по стената — моят братовчед тук твърди, че тези думи и червената боя са били по негово нареждане.
— Вярно е, приятелю. Изстрелите също.
— Защо?
— Всичко трябва да бъде така, както се очаква да бъде. Изстрелите бяха допълнителен елемент за привличане на вниманието към това, което трябваше да се случи.
— Но защо?
— На това ни научи Съпротивата — не че някога съм бил Жан Пиер Фонтен, но и аз имам своето скромно участие. Наричаше се „поставяне на ударението“, изява, от която става ясно, че акцията е дело на Съпротивата. Всички там го знаеха.
— А тук защо?
— Болногледачката, изпратена от Чакала, е мъртва. Няма кой да му съобщи, че инструкциите му са изпълнени.
— Непонятна галска логика.
— Неоспорим френски здрав разум.
— Защо?
— Утре към обед Карлос ще бъде тук.
— О, Боже!
Телефонът във вилата зазвъня. Джон Сен Жак излетя от мястото си, но сестра му го изпревари и се втурна към хола. Вдигна слушалката.
— Дейвид?
— Алекс се обажда — каза задъхан глас от другата страна на линията. — Господи, преди три часа съм поставил това нещо на автоматично набиране! Вие добре ли сте?
— Живи сме, но това не беше предвидено.
— Старците! Старците от Париж! Джони успя ли…
— Джони успя, но те са на наша страна!
— Кои?
— Старците…
— Това, което говориш, в никакъв случай не може да бъде вярно!
— Може! Ние контролираме положението тук. Какво става с Дейвид?
— Не зная! Телефонните линии бяха прекъснати. Страшна каша е. Обадих се в полицията да тръгват натам…
— Остави полицията, Алекс! — проплака Мари. — Повикай войската, флота, скапаното ЦРУ! Ние сме обкръжени!
— Джейсън няма да позволи. Не мога да се обърна срещу него сега.
— Тогава имай предвид и това, Чакала утре ще бъде тук!
— О, Господи! Трябва отнякъде да му намеря реактивен самолет.
— Направи нещо!
— Ти не разбираш, Мари. Старата „Медуза“ излиза на повърхността…
— Кажи на този мой съпруг, че „Медуза“ е минало! Чакала обаче не е и утре ще долети тук!