— Важното е — прекъсна го Борн, — че всичко вече се нормализира. Както виждате, някои от лампите в къщата вече светят.
— Нищо не виждам от тези сигнални светлини — каза по-младият.
— Генералът винаги взима максимални мерки за сигурност — обясни Джейсън. И добави малко сконфузено: — Предполагам, намира го за необходимо. Няма значение, както казах, всичко се нормализира. Друго има ли?
— Аз лично нямам никакви въпроси, но получих съобщение за човек на име Уеб. Тук ли е?
— Аз съм Уеб — каза Джейсън Борн, разтревожен.
— Това опростява нещата. Трябва веднага да се обадите на господин Конк. Спешно било.
— Спешно ли?
Джейсън чу тракането на ограда някъде в обсега на имението. Убиецът се измъкваше!
— Вижте, полицай, телефоните тук още не работят… Имате ли телефон в колата?
— Не е за лично ползване, сър. Съжалявам.
— Но вие току-що казахте, че е спешно.
— Е, предполагам, че след като сте гост на генерала, мога да разреша. Обаче, ако е междуградски, по-добре да ми дадете номера на кредитната си карта.
— О, Боже. — Джейсън отключи портала и се завтече към патрулната кола. В този момент алармената инсталация в къщата бе включена отново. Включена и веднага пак изключена. Третият брат очевидно бе намерил Кактус.
— Какво, по дяволите, беше това? — извика младият полицай.
— Няма значение! — извика в отговор Джейсън, скочи в колата и грабна така добре познатия му полицейски телефон. Даде в централата номера на Алекс във Вирджиния, като си повтаряше непрекъснато: „Спешно е, спешно е!“
— Да? — обади се Конклин и благодари на оператора от полицията.
— Аз съм!
— Какво става?
— Много е сложно за обяснение. Какво толкова спешно има?
— Приготвил съм ти частен реактивен самолет на летище Рестън.
— Рестън ли? Това е на север оттук…
— На летището в Манасас нямат необходимите съоръжения. Изпращам кола да те вземе.
— Защо?
— Транкуилити. Мари и децата са добре, добре са! Тя контролира положението.
— Какво, по дяволите, означава това?
— Ела в Рестън и ще ти кажа.
— Това не ми е достатъчно!
— Чакала пристига там днес.
— Боже Господи!
— Приключвай нещата там и чакай колата.
— Ще тръгна с тази!
— Не! Недей, ако не искаш всичко да отиде по дяволите. Имаме време. Приключи нещата там.
— Кактус… ранен е… прострелян.
— Ще се обадя на Айвън. Той завчас ще се върне.
— Остана един от братята, само един, Алекс. Аз съм виновен за смъртта на другите двама, аз съм отговорен.
— Достатъчно. Престани. Прави това, което имаш да правиш.
— Не мога, дяволите да те вземат. Необходимо е тук да има някой, но няма да съм аз!
— Имаш право. Там има твърде много неща, които трябва да се запазят в тайна, а ти трябва да бъдеш в Монсера. Ще тръгна с колата и ще остана там вместо теб.
— Алекс, кажи ми какво се е случило на Транкуилити!
— Старците… твоите „старци от Париж“ ето какво се е случило.
— Те са мъртви — каза Джейсън Борн тихо.
— Не избързвай. Минали са на наша страна — поне, както разбирам, истинският е минал, а другият е някакво недоразумение.
— Те никога не са на ничия страна, освен на страната на Чакала, ти не ги познаваш.
— Нито пък ти. Чуй какво ще ти каже жена ти. Но сега се връщай в къщата и запиши всичко, което трябва да зная… И, Джейсън, трябва да ти напомня нещо. Надявам се, че ще намериш свое решение — наше решение — на Транкуилити. Защото, като имам предвид всичко, включително и собствения си живот, не мога да позволя още дълго да се противодейства на тази „Медуза“ само на наше равнище. Мисля, че го знаеш.
— Ти ми обеща!
— Тридесет и шест часа, Делта.
Раненият се беше притаил в гората зад оградата, притиснал изплашено лице към зелените летви. В осветеното от фаровете петно видя как високият мъж, който беше влязъл в патрулната кола, а сега излизаше от нея, непохватно, нервно благодари на полицаите. Не ги пусна вътре обаче.
Уеб. Убиецът бе чул името „Уеб“.
Това им беше напълно достатъчно. Беше напълно достатъчно за „Медуза“.
15
— Господи, колко те обичам — каза Дейвид Уеб, надвесен над телефонния автомат в чакалнята на частното летище в Рестън, Вирджиния. — Чакането беше най-лошото от всичко, чакането докато мога да поговоря с теб, да чуя лично от теб, че си съвсем, съвсем добре.
— А как мислиш съм се чувствала аз, скъпи? Алекс каза, че телефонните линии били прекъснати и че изпраща полицията, а аз исках от него да изпрати цялата проклета армия.