— Благодаря ви, господин Губернаторе.
Беше десет часът сутринта. Те се прегърнаха силно, но нямаше време за разговори, само краткото успокоение, че са заедно, че са заедно в безопасност, сигурни, че знаят нещо, което Чакала не знае, и че то им дава огромно предимство. И все пак, само предимство, не и гаранция, не и когато ставаше дума за Карлос. И Джейсън, и Сен Жак бяха непреклонни: Мари и децата бяха изпратени със самолет на юг, на остров Бас-Тер в Гваделупа. Щяха да останат там под охрана заедно с царствената прислужница на семейство Уеб, госпожа Купър, докато не бъдат повикани да се върнат в Монсера. Мари възразяваше, но възраженията й бяха посрещнати с мълчание. Съпругът й изричаше заповедите си рязко, с леден тон.
— Заминаваш, защото имам много работа. Няма да говорим повече по този въпрос.
— Пак като в Швейцария… като в Цюрих, нали, Джейсън?
— Прави каквито си искаш сравнения — отвърна разсеяно Борн. Тримата стояха в началото на пристана, а в края му, само на метър един от друг, се поклащаха във водата два хидроплана. Единият бе докарал Джейсън от Антигуа направо на Транкуилити, а другият се зареждаше за полета до Гваделупа. Госпожа Купър и децата бяха вече вътре. — Побързай, Мари — добави Борн. — Искам с Джони да обсъдим нещата и после да попритисна тези две съмнителни персони.
— Те не са съмнителни персони, Дейвид. На тях дължим живота си.
— Защо? Защото са се провалили и са били принудени да минат на другата страна, за да си спасят задниците ли?
— Това не е справедливо.
— Справедливо е, докато не кажа, че не е, а те са съмнителни, докато не ме убедят, че не са. Ти не познаваш старците на Чакала, а аз ги познавам. Способни са да говорят какво ли не, да правят какво ли не, да лъжат и да хленчат до Бога, но ако се обърнеш на другата страна, ще ти забият нож в гърба. Те са негова собственост — телата им, мозъците и това, което е останало от душите им… А сега се качвай в самолета, той чака.
— Не искаш ли да видиш децата, да кажеш на Джейми, че…
— Не, няма време! Заведи я там, Джони, аз искам да проверя брега.
— Всичко съм проверил, Дейвид — каза едва ли не предизвикателно Сен Жак.
— Аз ще кажа дали си проверил или не — отсече Борн и в очите му се четеше гняв. Тръгна през пясъка и добави високо, без да се обръща: — Имам към теб сума въпроси и се надявам, че ще можещ да ми отговориш!
Сен Жак се наежи, направи крачка напред, но сестра му го спря.
— Не му обръщай внимание, Джони — рече Мари с ръка на рамото му. — Изплашен е.
— Гадно копеле!
— Да, зная.
Сен Жак погледна сестра си.
— Той ли е чужденецът, за когото говореше вчера?
— Да, само че сега е още по-лошо. Затова е изплашен.
— Не те разбирам.
— Той остарява, Джони. Вече е на петдесет и се пита дали ще може да прави същото, което е правил по-рано, преди години — през войната и в Париж, в Хонконг. Всичко това го гложди, яде го отвътре, защото знае, че трябва да бъде по-добър от всякога.
— Мисля, че ще бъде.
— Аз зная, че ще бъде, защото има една изключително важна причина. Някога са му били отнети съпруга и две деца, които почти не си спомня, но те са в основата на терзанията му. Mo Панов мисли така, а и аз също… Сега, години по-късно, са заплашени новите му съпруга и две деца. Сигурно всеки нерв в него е опънат до скъсване.
Изведнъж, надвил шума на морския бриз, гръмна гласът на Борн, който беше отишъл на стотина метра надолу по плажа.
— По дяволите! Казах ти да побързаш!… Тук има един риф и ако се съди по цвета, зад него се е натрупал пясък! А ти, господин експерт, помисли ли си за това?
— Не му отговаряй, Джони. Да тръгваме към самолета.
— Натрупал се е пясък ли? За какво, по дяволите, говори той?… О, Боже, разбирам!
— Аз пък не разбирам — каза Мари, докато крачеха бързо по пристана.
— Осемдесет на сто от крайбрежието на острова е оградено от рифове, а на този плаж са деветдесет и пет на сто. Те разбиват вълните, затова островът се нарича Транкуилити, водата е абсолютно спокойна.
— Е, и?
— Е, някой, който използва миниподводница, не би рискувал да се блъсне в риф, но спокойно може да спре в пясъчния нанос на рифа. Може да наблюдава брега и охраната и да доплува дотук, когато е безопасно, да остане във водата само на метри от плажа, докато намери удобен случай да обезвреди охраната. Никога не съм се сещал за това.
— Но той се сети, братле.
Борн седеше на ъгъла на бюрото, двамата старци — на канапето пред него, а шуреят му стоеше до прозореца с изглед към плажа.
— Защо да ви лъжа… да ви лъжем, господине? — попита героят от френската Съпротива.
— Защото всичко звучи като класически френски фарс. Подобни, но различни имена, едната врата се отваря, а другата се затваря, действащите лица си приличат, появяват се и изчезват по даден знак. Всичко това е много съмнително, господа.