— Сигурно сте изучавали Молиер или Расин?
— Изучавал съм странните съвпадения, особено когато става дума за Чакала.
— Не мисля, че има каквато и да е външна прилика между нас — намеси се съдията от Бостън. — Освен, може би, във възрастта.
Телефонът иззвъня. Джейсън бързо протегна ръка и вдигна слушалката.
— Да?
— В Бостън всичко съвпада — каза Конклин. — Името му е Префонтен, Брендън Префонтен. Бил е съдия в Първи съдебен окръг, заловен в измама на държавата и осъден за престъпно поведение в съда — разбирай, че е бил цар на подкупите. Бил е осъден на двадесет и една години, а е лежал десет, които са били напълно достатъчни, за да го разсипят във всяко отношение. Той е от така наречените „действащи алкохолици“, един вид типичен обитател на по-съмнителните квартали в Бостън, но е безобиден, всъщност дори се ползва със симпатии, колкото и да е странно. Освен това го смятат и за много умен, когато не е пиян. Казаха ми, че много типове нямало да се отърват от затвора, а други щели да излежават по-големи присъди, ако той не давал хитри съвети на официалните им адвокати. Може да се каже, че е задкулисен, уличен адвокат, само че в неговия случай улиците се състоят само от кръчми, бюра за залагания и, вероятно, публични домове… Тъй като и аз съм бил на неговото положение с къркането, той ми се вижда ангелче. Справя се много по-добре, отколкото аз изобщо успявах!
— Я стига!
— И да е било по силите ми да се справям по-добре в тази зона на здрача, може пък да не съм искал. Винаги може да се каже нещо по въпроса за киселото грозде.
— А клиентът?
— Величествен е, а нашият бивш съдия е бил хоноруван преподавател по право в Харвард и Гейтс, който е следвал там, е посещавал два негови курса. Няма никакво съмнение, че Префонтен го познава… Довери му се, Джейсън. Той няма причини да лъже. Искал е просто да припечели нещо.
— Продължаваш ли да следиш клиента?
— С всички безшумни средства, които дървената ми глава можа да измисли. Той е свързващото ни звено с Карлос… Връзката с „Медуза“ беше погрешна следа, глупав опит на глупав генерал от Пентагона да вкара свой човек в най-тесния кръг юристи, в който се движи Гейтс.
— Сигурен ли си в това?
— Вече съм сигурен. Гейтс е високоплатен консултант в една адвокатска фирма, която представлява интересите на концерн, получил крупна поръчка за нуждите на отбраната в условията на строг антитръстов контрол. Той дори не би отговорил на обажданията на Суейн, защото ако го направеше, щеше да излезе по-голям глупак и от Суейн, а не е така.
— Това си е твоя грижа, приятелю, не моя. Ако тук всичко мине така, както съм го замислил, не искам и да чуя за „Медуза“. Всъщност, не си спомням някога да съм чувал за нея.
— Много ти благодаря, че ми я тръсна в скута — и мисля, че в известен смисъл наистина съм ти благодарен. Включително и за училищната тетрадка по граматика, която си задигнал от спотайващия се стрелец в Манасас, в нея също има много интересни неща.
— О, така ли?
— Спомняш ли си онези тримата, които според регистрите на „Мейфлауър“ бяха между редовните пътници, бяха летели за Филаделфия преди осем месеца и съвсем случайно след осем месеца бяха по едно и също време в хотела?
— Разбира се.
— Имената им са записани в тетрадката на Суейн. Нямат нищо общо с Карлос, от „Медуза“ са. Пълно е с разпокъсана информация.
— Не ме интересува. Ползвай си я със здраве.
— Ще я ползваме, и то много тихо. Тази тетрадка само след дни ще се превърне в най-търсения списък.
— Радвам се за теб, но имам да върша работа.
— И ми отказваш всякаква помощ, така ли?
— Абсолютно. От тринадесет години чакам този момент. Точно както бях казал в началото, изправени сме един срещу друг.
— Кулминацията, така ли, глупако?
— Не, това е логичното продължение на много интелектуална партия шах — играчът, който е заложил по-добрия капан, ще спечели. Аз разполагам с такъв капан, защото използвам неговия. Той би надушил всеки грешен ход.
— Много добре сме ви обучили, професоре.
— Благодарен съм ви за това.
— Наслука, Делта.
— Довиждане. — Борн сложи слушалката и вдигна поглед към двамата изгарящи от любопитство старци на канапето.
— Признат сте за долнопробен мошеник, господин Съдия — рече той на Префонтен. — А вие, „Жан Пиер“, какво да кажа за вас? Собствената ми жена, която разбира, че бихте могли като нищо да я убиете, без да ви мигне окото, настоява да ви се доверя. Пълна глупост, нали?