— Аз съм, какъвто съм, и съм извършил, каквото съм извършил — каза с достойнство лишеният от права съдия. — Но моят клиент го прекали. Височайшата му персона трябва да бъде изпепелена.
— Аз не умея да се изразявам така добре като учения ми новооткрит родственик — обади се старият френски герой. — Но зная, че трябва да бъде сложен край на убийствата. Това се е опитала да ми каже жена ми. Разбира се, зная, че звучи лицемерно, защото убийствата не са ми чужди. Затова ще кажа само, че трябва да бъде сложен край на убийствата от този род. Те не са свързани с делови интереси, от тях не се извлича печалба, плод са само на жаждата за отмъщение на един умопобъркан, в името на която трябваше да бъдат убити една майка и двете й деца. Кой печели от това?… Не, Чакала отиде твърде далеч. И трябва вече да бъде спрян.
— Това е едно от най-коравосърдечните разсъждения, които някога съм чувал! — извика Джон Сен Жак откъм прозореца.
— Аз намирам, че подбираш много добре думите си — обърна се към престъпника от Париж бившият съдия. — Много добре.
— Съгласих се.
— Аз пък мисля, че трябва да съм си загубил ума, за да си имам работа с когото и да било от двама ви — прекъсна ги Джейсън Борн. — Но точно сега нямам избор… Единадесет и тридесет и пет е, господа. Часовникът трака.
— Какво? — попита Префонтен.
— Каквото има да става, ще стане през следващите два, пет, десет или двадесет и четири часа. Аз излитам обратно на летище Блакбърн, където ще разиграя сценката на покрусения съпруг и баща, който е на път да полудее след убийството на жената и децата си. Няма да ми е трудно, уверявам ви. Ще вдигна страхотна врява… Ще искам веднага да ми дадат самолет до Транкуилити и когато пристигна тук, на кея ще има три борови ковчега, в които ще са уж жена ми и децата.
— Всичко ще е, както се очаква да бъде — намеси се французинът. — Добре.
— Много добре — съгласи се Борн. — Ще настоявам да отворят единия, ще захлипам или ще припадна, или и двете, каквото ми хрумне, така че всички, които ме наблюдават, да не забравят какво са видели. Сен Жак ще трябва да ме укротява — бъди рязък, Джони, бъди убедителен — и накрая ще ме отведе в друга вила, тази, която е най-близо до стъпалата към плажа по източния път… И после започва чакането.
— На Чакала ли? — попита бостънецът. — Ще знае ли къде сте?
— Разбира се, че ще знае. Много хора, включително персоналът, ще видят къде ме отвеждат. Ще разбере, за него това е детска игра.
— Значи вие ще го чакате, господине, така ли? Мислите ли, че Монсеньора ще влезе в такава клопка? Да умреш от смях!
— Нищо подобно, господине — отвърна спокойно Джейсън. — Преди всичко аз няма да съм там, а докато той разбере това, аз ще съм го открил.
— За Бога, как? — почти изкрещя Сен Жак.
— Защото съм по-добър от него — отвърна Джейсън Борн. — Винаги съм бил по-добър.
Всичко се развиваше по сценария, персоналът на летище Блакбърн все още не можеше да се успокои от обидите и ругатните на високия, изпаднал в истерия американец, който ги обвиняваше в убийство, крещеше, че били допуснали жената и децата му да бъдат убити от терористи — че били доброволни черни съучастници на мръсните убийци! Хората от острова не само че бяха изпълнени от безмълвен гняв, но бяха и засегнати. Гневът им беше безмълвен, защото разбираха колко страда, а бяха засегнати, защото не разбираха как може да обвинява тях и да ги нарича с такива лоши думи. Май този добър човек, този заможен зет на Джони Сен Жак, този богат приятел, който беше вложил толкова много пари в остров Транкуилити, не им беше никакъв приятел, а един бял боклук. Само защото кожата им е тъмна, ги обвиняваше в ужасни неща, с които нямат нищо общо. Това беше дяволска загадка. Беше част от лудостта, от злата магия, дошла през океана от планините на Ямайка и надвиснала като проклятие над островите. Наблюдавайте го, братя. Наблюдавайте всяка негова стъпка. Може би той е някаква друга буря, която не е родена на юг или на изток, но чиито ветрове са още по-разрушителни. Наблюдавайте го. Гневът му е опасен.
Наблюдаваха го много хора, униформените и цивилните власти — нервозният Хенри Сайкс от Губернаторството държеше на обещанието си. Единствен той ръководеше официалното разследване. А то беше много задълбочено и много дискретно — изобщо не съществуваше.
Поведението на Борн на кея при Транкуилити Ин беше още по-безобразно. Удряше собствения си шурей, дружелюбния Сен Жак, докато младежът не се справи с него и не нареди да го изнесат по стъпалата до най-близката вила. Прислужници идваха и си отиваха с храна и напитки, които оставяха на терасата. На отбрани посетители беше разрешено да му изкажат съболезнованията си. Между тях беше и първият помощник на Губернатора, издокаран във военна униформа с всичките си отличителни знаци, с което изразяваше съпричастието на суверена. И един стар човек, който познаваше смъртта от жестоката война и който настояваше да влезе при безутешния съпруг и баща. Придружаваше го жена в униформа на медицинска сестра, която си беше сложила шапка с черна воалетка. И двамата гостуващи в хотела канадци, близки приятели на собственика, които се бяха запознали с нещастния човек преди няколко години, при откриването на Транкуилити Ин с големите фойерверки. Те пожелаха да изразят уважението си, да го утешат и подкрепят с каквото могат. Джон Сен Жак се съгласи, но ги помоли да не се застояват и да проявят разбиране, че зет му ще остане в ъгъла на затъмнения хол, където пердетата са спуснати.