— Ами защо възникват бурите, защо преминават толкова бързо, какво да е поведението ни — основно как да избегнем страха.
— Искаш всички да бъдем там, това ли имаш предвид?
— Да, точно това.
— И ще помогне ли на Дейв?
— Да, ще помогне.
— Тогава всички ще бъдат там, гарантирам ти.
— Ще разпратя още едно съобщение за „весело прекарване“, че Ангъс Макфърсън Маклиъд, председател на „Ол Канада Инженеринг“ ще даде награда от десет хиляди долара на този, който зададе най-умния въпрос. Какво ще кажеш за това, Джони? Богатите винаги искат да получат всичко срещу нищо, това е нашата основна слабост.
— Щом ти го казваш… — измърмори Сен Жак.
— Хайде — каза Маклиъд на религиозния си приятел от Торонто. — Ще обикаляме със сълзи в очите и ще разнасяме новините. После, идиотски полковнико, нали беше полковник, копеле такова, след час — час и нещо ще сменим темата и ще говорим само за десетте хиляди долара и за безплатния обед за всички. Като имаме предвид плажа и слънцето, границите на човешкото внимание са в рамките на две минути и половина, в студената вода — не повече от четири. Можеш да ми вярваш, карал съм да ми го изчисляват компютърни специалисти… Тази вечер всички ще са там, Джони. — Маклиъд се обърна и тръгна към вратата.
— Скоти! — извика набожният и тръгна след рибаря. — Пак не си си научил урока! Границите на вниманието били две минути, четири минути, компютърни специалисти — не вярвам и дума от това!
— Така ли? — каза Ангъс с ръка на дръжката. — Но вярваш в десет хиляди долара, нали?
— О, разбира се.
— Ще видиш, това е мое маркетингово проучване… Точно затова съм и собственик на компанията. А сега смятам да изстискам нужните сълзи от очите си. И това е втората причина, поради която съм собственик на компанията.
В тъмното складово помещение, на третия етаж в централната сграда на Транкуилити Ин, Борн, съблякъл военния кител, седеше със стария французин до един прозорец, от който се виждаха източния и западния път на крайбрежния курорт. Вилите се простираха от двете страни на каменните стъпала към плажа и пристана. Всеки от тях държеше мощен бинокъл и наблюдаваше хората, които се движеха по алеите и по изсечените в скалите стъпала. На прозореца пред Джейсън беше поставена портативна радиостанция, настроена на частната вълна на хотела.
— Той е близо до нас — каза тихо Фонтен.
— Какво? — извика Борн, махна бинокъла от очите си и се обърна към стареца. — Къде? Кажете къде е?
— Не в зрителното ни поле, господине, но е близо до нас.
— Какво искате да кажете?
— Чувствам го. Като животно, което предусеща приближаването на далечна буря. То е нещо вътре в теб, страхът.
— Не е много ясно.
— На мен ми е ясно. Вие може и да не го разбирате. На този, който хвърли ръкавицата на Чакала, човека с различните външности, Хамелеона — убиеца, известен като Джейсън Борн — не е дадено да се страхува, така ни беше казано. Дадено му било само да се перчи с голямата си смелост, която идвала от силата му.
Джейсън се усмихна мрачно и му възрази:
— Тогава са ви излъгали — каза меко той. — Една част от този човек живее в такъв ужасен страх, какъвто малцина са изпитвали.
— Трудно е за вярване, господине…
— Вярвайте ми. Аз съм той.
— Така ли, господин Уеб? Картината е ясна. Заради този страх ли се насилвате да влезете в другото си аз?
Дейвид Уеб погледна стария човек.
— За Бога, имам ли някакъв избор?
— Бихте могли да изчезнете за известно време заедно със семейството си. Бихте могли да си живеете мирно и тихо, в пълна безопасност, вашето правителство би се погрижило за това.
— Той ще ме намери — ще ни намери — където и да отидем.
— За колко време? Година? Година и половина? Сигурно за по-малко от две години. Той е болен човек, цял Париж, моят Париж, го знае. Като се имат предвид огромните разходи, сложното положение в момента и всички тези ходове, които имат за цел да ви вкарат в клопката, предполагам, че това ще е последният опит на Карлос. Заминете, господине. Идете при съпругата си на Бас-Тер, а после се качете на самолета и отлетете някъде на хиляди километри, докато още можете. Оставете го да се върне в Париж и да си умре неудовлетворен. Това не ви ли стига?
— Не. Той отново ще тръгне по следите ми, по следите ни! Всичко трябва да се реши тук, сега.
— Аз скоро ще последвам жена си и тъй като това така или иначе ще стане, мога и да не се съгласявам с определени хора, като вас например, господин Хамелеон, с когото преди бих се съгласил, без да се замислям. Сега ви възразявам. Мисля, че можете да заминете надалече. Мисля, че можете да забравите временно за Чакала и да продължите живота си, с незначителни промени за известно време, но вие няма да го направите. Нещо отвътре ви пречи, не можете да си позволите стратегическо отстъпление, а то заслужава не по-малко уважение, защото чрез него ще бъде избегнато насилието. Вашето семейство е в безопасност, но може да загинат други. Обаче дори и това не ви спира. Вие непременно трябва да спечелите…