— Той се включи във войната късно. Сега, когато поостарях, вече знам колко храбри бяхме всички, включително и баща ти. Особено той.
Рибарският пристан. Три дена по-късно щяха да са на площад „Джек Лондон“ в Оукланд. Норма изглеждаше чудесно. Майчинството и десетте години бяха омекотили и източили фигурата й; битката да се справя сама с всичко я бе омъдрила. Джоана беше съвършена: интелигентна, любопитна и преливаща от самоувереност. Норма му каза, че тя знае, дето майка й и Лийланд ще спят заедно.
Нямаше значение. Лийланд се люби с Норма Макайвър за пръв път в нейната кухня, онази първа нощ, след като набързо разтребиха кафените чашки от масата. Той я разсъблече, по-възбуден от когато и да било в живота си, и те се любиха с отворени очи под флуоресцентното осветление, гледайки се какво вършат. Той вярваше, че е с най-честната жена, която някога е познавал. Занесе я в спалнята и сутринта, когато се събудиха, все още бяха прегърнати.
Следващите пет дена те непрекъснато се любеха и повече от година бяха любовници, верни един на друг. Тя обаче не искаше да се връща на изток, а неговата работа правеше невъзможно преселването му на запад. Беше луд от любов по нея, надяваше се, че биха могли някак да разрешат проблема, когато тя внезапно скъса връзката. Незабавно би се преместила, каза му, ако можеше да повярва, че някога ще е нещо повече от втора цигулка в живота му — не само по отношение на работата му, но и по отношение на онова, което въплъщаваше тази работа.
— Джо, ако поне веднъж си бе помислил да зарежеш всичко и да започнеш отначало с мен и с Джоана, нямаше да стигнем дотук. Но ти никога не го каза, никога не размисли над това достатъчно дълго, за да го обсъдиш с мен. Не искам да съм влюбена в човек, който ще ни прикачва към кариерата си. Няма да се примиря с това. Дори Макайвър не се отнасяше така с мен… и мисля, че ти дори не знаеш за какво говоря.
Знаеше. Той я обичаше, но не толкова, че да й позволи да завладее изцяло мислите му. Години по-късно тя се омъжи за един радикал от Бъркли, пет години по-млад от нея, и се премести с Джоана и с него в Сейнт Томас, в Карибието, където, доколкото знаеше, все още живееха. Тя беше права. Ако бе поискал да си даде шанс, щеше да се чувства щастлив. Трябваше да мине много време, преди да си позволи отново да мисли за нея. Той си даваше сметка и сега, че е пропуснал възможността да спаси нещо от живота си.
— Весела Коледа — каза високо.
Стоеше прав и изопнат, вдигнал картечния пистолет над главата си. Какво ти подариха на Коледата, а, Джо?
По време на Депресията дори за ченгетата нямаше достатъчно работа; седиш на ъгъла с момчетата ден-два след празника, разменяш впечатления, опитваш се родителите ти да изглеждат добри. „О, аз прекарах чудесно. Получих каквото си бях поискал.“ Той беше единствено дете. И сам имаше едно — Стефани. А сега Джуди и Марк и… поне засега, помисли си, не ги грози опасност. Да се надяваме.
Не ни каза, Джо. Какво ти подариха за Коледа?
Точно каквото ми трябваше, помисли той, както бе говорил като дете, получих тая страхотна пушка.
Дори баща му не можеше да разбере нещата, които му се бяха случили. „Никога не ми се е налагало да употребявам оръжие — бе казал на стари години, сякаш за да изкупи кръвта от ръцете на своя син. — Нямаш си представа колко съжалявам, че се случи на теб.“
Хей, ас, колко са за убиване сега?
Лийланд нямаше никаква представа. Той не знаеше как да брои грешките, като старото ченге отпреди войната, чийто съвет „заекът“ Лийланд бе послушал някак без да иска, или като Тесла, който бе отишъл на електрическия стол вместо истинския убиец.
Карън го подкрепяше за Тесла:
— Не трябва да виниш себе си. Той призна. Други измъкнаха признанието от него, а не ти. Имаше прокурор, съдия и съдебни заседатели. Защитник. Ти не си отговорен.
Може би. Но понеже бе надживял и двамата, те обитаваха сънищата му. Особено Тесла — живееше там живота, който му бе отнет.
Лийланд допря ухо о вратата за към покрива. Нищо. Взря се надолу в шахтата. Всички асансьори бяха далече под него, неподвижни.
Кабелите бяха далеч — пък и без това покрити с грес. Стените на шахтата бяха от гладки сгуриени плочи — по цялата обиколка, по цялата дължина.
Той отново се замисли за вратата. Ако някой от тях е отвън и види как се завърта топката, Лийланд щеше да изстине завинаги. Дори докосването на топката от тази страна представляваше неприемлив риск.
Дали му харесваше или не, трябваше да хвърли още един поглед на вентилационната инсталация.
Един тип в Сан Франсиско бе паднал в такава отвесна шахта, двайсет и девет или трийсет етажа; според вестниците бе оживял, понеже въздухът под него омекотил като възглавница падането. Лийланд не искаше да пробва.