Той слезе по-ниско в главната шахта и напъха краката си във водоравната шахта, докъдето можеше, като забърсваше горната стена със задната част на бедрата си. По-навътре не можеше да се пъхне, без да се пусне от брезентовата дръжка.
Спря отново.
Ремъкът беше около приклада на томпсъна, който трябваше да падне в шахтата с цевта нагоре. Притегли дръжката. Когато тя поддаде, той се снижи още и се напъха по-навътре в тесния отвор. Прецени, че е трийсет на четирийсет сантиметра: достатъчно широк. Беше успял да вкара бедрата си, тъй че беше почти легнал напреко на голямата шахта. Дори да можеше да извърти глава, отгоре не идеше достатъчно светлина, та да види къде е томпсънът. Предпазителят му беше спуснат. Всичко щеше да се стовари отгоре му; трябваше да се натика във водоравната шахта колкото може повече, когато дръпне дръжката на торбата за последен път.
Последна почивка. Преброи: пет-четири-три-две-ед-но.
Дръпна силно с лявата ръка и бясно се намъкна вътре; дръпна дръжката, тя се закачи за нещо, после се освободи, издрънча и когато Лийланд загуби опората на лявата си ръка и започна да навира глава в шахтата, войнишката торба го удари по тила, а прикладът на томпсъна отскочи от торбата и го удари силно по темето. За миг му причерня; сякаш губеше ориентация. Беше доста вън от голямата шахта, за да може отново да се добере до отсрещната страна. Картечният пистолет пое надолу, повличайки торбата и дръжката й. Лийланд се пресегна за дръжката, като се опитваше да се шмугне обратно в голямата шахта. Темето му сякаш кървеше. Той сграбчи дръжката, ала не беше в безопасност и все още беше замаян от удара на приклада. Със свободната си ръка си проправи път обратно, докато се намести в шахтата, само ръцете му стърчаха отвън, а снаряжението му — пред тях; картечният пистолет все още беше в голямата шахта, твърде дълъг, за да влезе в страничния отвор. Усети, че по метала отгоре се размазва кръв от главата му. Беше притиснат от всички страни. Той усещаше как яростта се надига в него, когато се изтегли назад за томпсъна. Не мислеше; усещаше ръката си върху предпазителя, но беше твърде вбесен от себе си и от положението, за да съобрази какво върши. Ръката му се плъзна към спусъка, натисна го и пистолетът затрещя.
23:24 ч. Тихоокеанско стандартно време
Три изстрела, които в тази бездна прозвучаха като атомна бомба, запушиха плътно ушите му. Той прибра картечния пистолет вътре с цевта надолу и отново спусна предпазителя. Не можеше да измъкне браунинга от колана си. Можеше да включи радиото, но не можеше да извие ръцете си достатъчно, за да го доближи до главата си. Трябваше да го остави между ръцете си и да напредва сантиметър по сантиметър към него.
После да завърти копчето за звука с устни.
— Добре ли си? — попита познатият глас. — Каква беше тая пукотевица?
Ако кротува, ония може да помислят, че е мъртъв — самоубийство или жертва на случаен изстрел.
Трябваше само да съберат смелост и да се изкачат по металната стълбичка край асансьорната кула. Но тогава може да си помислят, че той им е скроил номер, за да ги накара да се покажат на мушка.
От друга страна, той нямаше представа колко ясно са чули изстрелите ония на четирийсетия етаж. Но сигурно бяха засекли местоположението му и вече бяха на път. Трябваше да се размърда.
Спускаше се с краката напред. Дори ако можеше да види нещичко, не би могъл да види накъде се е упътил. Не би могъл да види нищо отвъд собственото си тяло. Може би се връщаше право при тях.
Той започна да се придвижва в шахтата, като влачеше снаряжението след себе си и преодоляваше по петнайсет, двайсет, понякога трийсет сантиметра. Трябваше да побърза. Вдигаше шум, но не голям; трябваше да рискува с надеждата, че между него и тях има достатъчно изолация, за да приглуши онова, което биха могли да чуят.
Нямаше начин да отмерва разстоянието, което е изминал. Започваше да разбира, че клаустрофобията му не е по-безобидна от страха му от падане. Пак трябваше да опази главата си ясна. Той се чудеше дали изобщо има някакъв начин да пресметне точния брой на терористите. Трябваше да забрави страха си и да се съсредоточи върху това, което става. Ако ония още мислеха, че е на върха на асансьорната кула, това беше добре — като нов договор за живот под наем. В такъв случай той би могъл да се движи из сградата на воля. Можеше да промени тактиката си, да спре да убива и да започне да пресмята. Докато ония си мислеха, че е извън строя, той можеше да изпрати сигнали — колкото си иска.
Стигна края. Едва ли бе изминал и шест метра. Нещо не беше наред.