— Задръж, звънят ми по другата линия. — Лийланд изключи радиото. Той се взираше в един малък чукар в каньона Лоръл и се опитваше да не отмества очи от него. Ето: едно, две, три, четири просветвания. Отново тъма. Започна да брои. Девет секунди. Едно, две, три, четири. Ако искаше да отвърне на сигнала, би трябвало да се измъкне оттук и да отиде до електрическия ключ до стълбите. Четири? Какво значеха четири просветвания? Той се измъкна. Сега промеждутъкът беше десет секунди. Едно, две, три, четири. Добре де, но какво означава? Той се разбърза. Когато щракна ключа, светлината го ослепи. Чудничко. Той прибяга обратно до прозореца, като се опитваше да не откъсва очи от светлината на хълма. Четири просветвания, пауза, още четири бързи; после светлината стана постоянна, само леко потрепваше. Беше на четири-пет километра. Някой я размахваше в кръг. Четири. Четирите просветвания означаваха всъщност десет — четири, защото той бе изпратил сигнала по радиото. Съобщението разбрано.
Заплака.
00:02 ч.
— Весела Коледа — прошепна. Включи радиото: — Там ли си още? Съжалявам, че те накарах да чакаш. Не съм ти аз единственият проблем. Другото приятелче ми каза, че ченгетата идат.
— Не съм изненадан. Ние сме се подготвили да останем тук много дни… седмици, ако е нужно.
Лийланд не отговори. И тъй да беше, защо трябваше да го казва? Защо наистина? Ако бяха подготвени да издържат седмици, единственият проблем, който имаха, единственото неовладяно обстоятелство, беше самият Лийланд. Те знаеха точно какво правят дори при разговорите по радиото. Трябваше да заздравят позициите си. Искаха детонаторите — а него мъртъв, — преди полицията да започне да схваща положението.
25 декември
00:04 ч. Тихоокеанско стандартно време
Сега всичко му беше много по-ясно. Не бе се справил чак толкова зле. Беше се превърнал в напаст за тях, бе отслабил редиците им и ги беше забавил. Очакваха обсада. Заложниците бяха част от този план. Имаше нещо в сейфа, което обясняваше всичко. Няколко гешефтари в петролна компания току-що бяха продали мост на военната хунта в Чили — това бе всичко, което знаеше.
Само по себе си може би беше достатъчно, но старото ченге у Лийланд не беше във възторг. Отново се чувстваше като ченге — всъщност не беше лоша идея да си сложи значката. Ако наоколо загъмжи от хора на Лосанджелиското полицейско управление, това би могло да му спаси живота. Той извади значката от портфейла си и обърна опакото й срещу светлината. ТОЗИ ЧОВЕК Е ГОЛЯМ ЧЕП.
Сложи си я. Липсваха му само горещото кафе и поничките, които винаги вървяха заедно със слагането на значката.
Добре щеше да му дойде чашка кафе. Най-свестните полицейски решения се вземаха над горещо, лошо кафе, поднесено в груби керамични чаши. Ако се изниже покрай тях на трийсет и втория етаж; плановете им щяха да бъдат окончателно объркани и те ще трябва да импровизират нататък. Но цената беше твърде висока; щеше да загуби възможността да направи нещо за Стефи и децата. Заложниците ще трябва да разчитат на късмета си в тупурдията, както момчетата тук отвън обичаха да казват, което, той знаеше, означаваше щурм на специалните групи — или още по-лошо: например на Националната гвардия.
Но ако остане над трийсет и втория етаж и те го заловят, ще си върнат детонаторите и ще се хванат пак за работа. Лийланд знаеше какво ще направят с него; и без въпросите на таксиметровия шофьор от Сейнт Луис му беше ясно.
Имаше и трети изход, макар че той съдържаше известен риск. Както бяха тръгнали нещата, той щеше да е по-полезен малко по-късно, когато се усети присъствието на местните ченгета. За криене ставаше единствено някое вече претърсвано място, а само трийсет и вторият етаж не беше блокиран от бандитите.
Заслужаваше си. Така дори би могъл да държи под око Стефи и другите. Разполагаше с радиото — единственият проблем беше да открие използван от тях канал.
Ето пак стрелба — прозвуча точно над главата му. По дяволите експлозивът засега. Ще запомни къде е, както и малкото си укрепление в ъгъла.
На трийсет и третия етаж той си проправи път през лабиринта от канцеларии към булевард „Уилшър“. Пусто. Движението беше почти замряло преди пет часа. Вече толкова време беше тук. Само някой пърпорещ мотоциклет подсказваше, че районът не е затворен.
Приближи една патрулна кола, черно-бяла, номер 149 — цифрите на покрива й можеха да се видят от птичи поглед. Движеше се с двайсет и пет километра в час. Лийланд можеше кажи-речи да различи лицето на полицая, който караше. Той гледаше насам. Гледаше много внимателно, като се опитваше да си придаде незаинтересован вид, изражение, което Лийланд бе виждал по лицата на полицаите в целия свят. Гледаше стъпалата. Бяха се натъкнали… бяха тук. Но можеше да минат часове, преди да атакуват. Можеше да съмне, преди той да узнае нещо повече от това, което знаеше сега. Кога се съмваше? Към седем. Цели седем часа дотогава.