— Чувам те. Ще поговорим за това по-късно. Ами радиото? Как се добра до него?
Нищо чудно. Не бяха чатнали, че е взел едно от бандата:
— По същия начин, по който се добрах и до този чуден калашник. Логично е да се предположи, че те ни слушат. Знаеш ли кой е Литъл Тони?
— Виж, аз обикновено работя извън Холънбек, бях на път за вкъщи към западен Лос Анджелис.
— Добре — примири се Лийланд. — Той е от третото поколение в западногерманската фракция „Червена армия“. След смъртта на Андрес Баадер хората му минаха в дълбока нелегалност. Никой не знаеше къде ще се появят, но все се приказваше, че щели да направят нещо голямо. И ето на. — Лийланд внезапно помисли: „Ами ако началникът на военната полиция в самолета от Сейнт Луис е бил по следите на някаква смахната, несвързана информация?“ Ако Лийланд му беше обърнал внимание и се беше разкрил пред него, може би щеше да научи нещо, което би могло да предотврати това.
— Откъде знаеш всичкото туй?
— Да кажем, че е минало много време, откак работех в Холънбек. Виж, казах ти: много им трябвам на тези приятелчета и не е добре да сме в ефир толкова дълго.
— Хубаво, сега ще им дадем да разберат.
Лийланд изтръпна. Полицията все още не схващаше положението. Той беше убеден, че Литъл Тони подслушва. Приближи се до прозореца — и едва-едва чу, че един от асансьорите се движи. Не можеше да бъде сигурен, че не идват за него. Не, вече щяха да са тук.
Те бяха слушали! Бяха се насочили надолу да посрещнат полицията!
Лийланд натисна копчето за говор:
— Разговорът ни е бил чут. Идват да ви посрещнат.
— Да заповядат! — отекна черният глас. — Много благодарим.
След като бяха останали само седмина, мислеше си Лийланд, едва ли ще предприемат нов набег срещу него. Той се изправи — имаше нужда от бастун, дори от патерици. Измина пътя до другата врата. Ако смяташе да свърши нещо полезно и в бъдеще, би трябвало да измисли някакъв начин, та да накара бандата да дойде при него. Нямаше смисъл да стои до прозореца. Ако ще има патаклама долу на улицата, това беше най-доброто място да те ранят. Така, така, хрумна му нещо. И ето какво не биваше да изпуска: от сведенията, които им даде, полицейските снайперисти биха предположили, че могат да стрелят по всяка мишена над трийсет и втория етаж.
Трябваше ДА напомни за себе си, иначе бандата щеше да узнае колко сериозно е ранен. Ако изпратят някого след него, докато е на открито и незащитен, това със сигурност ще е краят му. Но той знаеше че в крайна сметка ще е по-добре, ако може да поддържа у тях представата, че в негово лице все още имат човек, с когото не могат да се справят.
Трябваха му стол на колелца, електрическа пишеща машина и пожарникарска брадвичка. Етажът беше притихнал. Кръвта беше спряла, ала болката растеше. Той извая пак буцата пластичен експлозив с детонатора в средата, докато заприлича на футболна топка. Сложи всичко това на седалката на стола. Внимателно постави електрическата пишеща машина върху експлозива, привърза я към стола с помощта на кабела й, сетне затъркаля стола към асансьорите.
Сега чу пукота на стрелбата вън на улицата. Разположението на асансьорите на партера и местата на входовете за гаража под него ограничаваха във всички посоки огневото поле на терористите на улично равнище, но по-отгоре, три-четири етажа по-високо, те можеха да удържат полицията далеч от сградата.
Бандата щеше да се справи и с бронирани коли. Имаше железни порти на входовете за гаража, а една бронирана кола с ранени мъже в нея, блокирана в края на рампата, щеше да е непреодолимо препятствие. Това не ти беше военно време, когато заповедта щеше да гласи: „Да се взриви“. Полицаи не убиваха събратя полицаи, за да изпълнят задълженията си. Обществото нямаше право да иска толкова много.
Той чуваше стрелбата, която долиташе от асансьорната шахта. Очакваше шума от задвижена кабина. Нямаше да разполага с много време и нищо не можеше да направи предварително, понеже работата включваше използването на брадвичката за вратата. Ония на трийсет и втория етаж, щом чуят и разберат, ще са по петите му. Чу се пукотевица от автомат някъде отвън. Той измъкна радиото:
— Как я карате момчета?
— Ами май ни казваше истината. Някои мислеха, че си куку. Направо ни размазаха. Казваш, били дванайсет?
— Сега — седем.
— Е, добре, ти си страхотно копеле, да ти кажа.
— Не изключвай — пресече го Лийланд и остави радиото настрани. Един от асансьорите беше в движение. Той завъртя стола в нужното положение, после се обърна към асансьорната врата с брадвичката. При първия замах болката в левия му крак стана толкова свирепа, че едва не изтърва брадвичката отгоре му. При следващия замах заби острието в процепа на вратата и счупи нещо отвътре, защото вратата се отвори и после със сила беше затворена отново. Той завъртя дръжката на брадвичката, така че вратата пак се отвори достатъчно, за да си провре ръката, да я разтвори широко и да я застопори отворена с дръжката на брадвичката.