Той надникна — и куршуми улучиха горния край на вратата. Изкачващата се кабина беше все още далече. Лийланд трябваше да отвърне на огъня — трябваше да покаже, че все още го бива. Той вмъкна калашника в шахтата и изстреля една серия към кабината на трийсет и втория етаж, откъдето беше дошъл обстрелът. Доста по-надолу някой стреля по него от изкачващата се кабина, но куршумите просвистяха нагоре към покрива. Лийланд отиде зад стола и го бутна като бебешка количка в шахтата. Ако онова приятелче видеше нещо да пада, можеше да помисли, че е Лийланд. Дори да не гръмнеше, столът бомба щеше да пробие покрива на кабината.
Внезапно шахтата се изпълни с ослепителна светлина и за частица от секундата, преди да чуе трясъка, Лийланд разбра, че е постигнал много повече, отколкото възнамеряваше. Трясъкът беше най-мощният звук, който бе чувал през живота си, а взривната вълна го отхвърли през коридора чак върху асансьорната врата от другата страна. Никога не губеше съзнание и усети как постройката се тресе, докато той се свлича към прага. Подът се тресеше като в училищен гимнастически салон по време на танци. Усещаше как сградата се люлее. Не беше плод на въображението му — някъде долу пищяха хора.
После люшкането престана, но то бе траяло достатъчно дълго, за да разбере какво е сторил. Трябваше да се размърда, преди да опита пак с радиото. Ударната вълна му бе взела въздуха. И на другите, надявайте се.
01:43 ч. Тихоокеанско стандартно време
Трябваше да се качи горе. Стрелбата беше спряла. Е, какво, дявол да го вземе, той беше вселил страха господен у всички, включително у себе си. Да изкачва стълби сега беше трудно и болезнено; по едно време си помисли, че ще е по-лесно да се върне обратно, но почувства как мускулите му стават на възли. Това също беше от изтощение. Отмина трийсет и седмия етаж. Единственото нещо, което наистина можеше да ги изненада на този етап, беше още едно усилие, на каквото смятаха, че не е способен. Разбираше, че настроението му се е променило, беше намерил друг начин да се поддържа напомпан. Не мислеше, че някой е в непосредствена опасност от разрушенията на сградата, които бе причинил. Хората, замесени в тази история, бяха нищо в сравнение с тоновете на самото здание. Сякаш потъваше — не можеше да си спомни какво прави и защо го прави. Да убие второто момиче беше по-лесно, отколкото първото. Нагасаки и Хирошима — никой не помнеше Нагасаки. Беше убивал достатъчно. Повдигаше му се.
Излезе на трийсет и деветия етаж, с компютърната секция. Етажът беше запечатан дори за дневната светлина, дългите редици от компютри се къпеха в монотонно сивата светлина на собствените си сигнални лампи. Любопитно, нищо от съоръженията не беше повредено. Или терористите изпитваха страхопочитание към това тук, както всички останали, или пък планираха сами да го използват в своето пътешествие към безумието, което смятаха за революция.
Лийланд беше виждал досието на Антон Грубер няколко пъти. Прозвището „Литъл Тони Червения“ трябваше да му придаде известен блясък. Той беше на трийсет години, син на щутгартски индустриалец, отгледан от бавачки, учил в частни училища. На осемнайсетия си рожден ден получил мерцедес; на деветнайсетия — още един. В края на шейсетте години се движел с групичка мързеливи, богати хлапаци, които откривали летния сезон в Сен Тропе, а зимния — в Гщад. Някои от тях се въртели около бандата на Баадер — Майнхоф и постепенно, и Антон Грубер бил привлечен. Той се отрекъл от родителите си и обвинил баща си в „престъпленията“ на двуличието, самодоволството и арогантността.
Имаше обаче и друго: бащата на Грубер бе служил през войната като офицер в SS, както толкова много сега преуспяващи германски бизнесмени. Автомобилостроене, електроника — старите нацисти бяха навсякъде, неми за миналото, доволни от настоящето. Прокълнато поколение, чиито деца мразеха лъжите и самооправданията на родителите си. В Америка беше почти същото. През своя живот Стефи бе страдала най-много под крилото на родителите си, тогава, когато те безумно настояваха, че бракът им все още се крепи.
Ривърс беше навярно шестата или седмата жертва на Грубер. Д-р Ханс Мартин Шлайер, индустриалец като бащата на Грубер, е бил екзекутиран по същия начин — куршум в ревера. Лийланд беше чувал, че германската полиция има записи, в които Грубер злорадства, че държи жертвите му да са облечени както трябва, когато ще закичва черната бутониера. Антон Грубер беше омагьосан от смъртта, от нейното присъствие и от нейния лик.