Тишина.
— Ето ме! — обади се негърът. — Как се чувстваш?
— Май не трябваше да си хабя силите. Кой е оня кретен?
— Не ме въвличай в такъв разговор. Разбирам, че си уморен и под напрежение, но тук отдолу изглежда, като че ли попресилваш нещата, ако схващаш какво имам предвид.
Има нещо успокояващо в здравия разум, който излъчва някой, десетилетия по-млад от теб, реши Лийланд.
— Съжалявам. В момента да се води битката тук изглежда по-лесно, отколкото да се води там.
— Чувам те, ортак. Просто се покрий и си почини известно време, чуваш ли?
— Много време мина, откак не са ме наричали така. На улицата ли си?
— Не, вътре съм.
— През всичките години, когато бях ченге, винаги съм бил на улицата.
— На колко години си?
— Достатъчно, за да ти бъда баща.
Чу се смях:
— Не моят!
— Казах ти, би трябвало да ме видиш сега. Какъв контингент имаш в Холънбек?
— Непълнолетни. Имаме големи изпълнения там.
— Харесват ли ти децата?
— Обичам децата. Кажи, човече, има ли някой, до когото можем да се допитаме по телефона, за да те идентифицира? Установим ли един път самоличността ти, ще можем да се заемем с ония.
— Не сте избрали най-краткия път, но се сещам какво имаш предвид. Звънете на Уилям Гибс в Юрика, Калифорния. Кажете му какво става и къде и първите две думи, които ще излязат от устата му, ще са моето име.
— Ясно. Някой друг?
— Една дама, Кати Лоуган. — Лийланд му даде кода и номера й. — Кажи й, че тъкмо й пожелавах Весела Коледа, когато прекъснаха телефона. Тя ще разбере.
— Ще го направя. Не бери грижа. Защо не отдъхнеш малко?
— Не, ще си поприказвам малко с противниковата страна.
— Как?
— Двайсет и шести канал. Не се оставяйте да ви преметнат. Всички говорят английски.
— Ние чухме немския, ама никой от нас не може да се справи. Правим запис. Какво са ти казали?
— Литъл Тони си мисли, че е страхотно привлекателен и убедителен тип. Вече чухте всичко, което можах да узная. Играта е съвсем проста: той ми вади душата, аз пък — неговата.
Пак смях:
— Ще се включа.
— Какво, по дяволите… хора загиват наляво и надясно, но това те развеселява, тъй ли?
— Щом казваш.
Лийланд завъртя на двайсет и шести канал:
— Там ли си, Тони?
— Да, мистър Лийланд. Само миг ми трябваше, за да настроя радиото. Е, Лийланд, чуваш ли ме?
Да.
— Да. — Едва го изрече.
— Тук е един твой колега, мистър Елис.
Лийланд затвори очи:
— Как си, Елис?
— Наред, Джо. — Беше глас на ръба на ужаса. Лийланд не можеше да си спомни първото име на Елис. — Чуй ме — каза той; повтаряше думите на Лийланд към капитан Дуейн Т. Робинсън от Лосанджелиското полицейско управление… Чуй ме: нещо като глас в пустиня: — Слушай, искат да им кажеш къде са детонаторите. Те знаят, че слушат и други хора. Искат детонаторите или ще ме убият, Джо. Джо, толкова услуги съм ти правил в близкото минало. Помисли за това. Сигурен съм, че ще разбереш това, Джо. Джо, чуваш ли?
Услуги ли? Той подсказваше на Лийланд, че закриля Стефи, ала услуги ли беше думата, с която смяташе да изразява това, което прави! Ако Лийланд не върне детонаторите, щеше ли да им каже коя е Стефани, за да остане жив?
— Да, да, чувам те.
— Кажи им къде са детонаторите. Полицията е тук. Сега те да се оправят.
— Не мога да им кажа. Трябва да им покажа. И после? Какво ще стане с мен?
— Лийланд — беше Литъл Тони, — това, което мистър Елис се поколеба да ти каже, е, че ние ще го убием моментално, ако не ни предадеш веднага детонаторите.
— Тук има хора, Джо — смънка Елис. Имаше предвид Стефи. Вече беше подсказал, че не я е предал. С какво го заплашваше? Лийланд затвори очи. Сбогом, Елис.
— Не им вярвам — тръсна Лийланд по радиото. Прости ме, господи, помисли той.
През малкия говорител на радиото изстрелът отекна глухо, а последвалите писъци изглеждаха много, много далечни.
Лийланд натисна копчето за говор:
— Добре, ще ви дам каквото искате.
— Искаме детонаторите — натърти Литъл Тони.
— Остави ме да ги взема и да ги сложа, където можете да ги намерите.
— Отлично. И къде ще е това?
— Ее-ее. Първо ще ги оставя и ще се измъкна, а после ще ти се обадя.