— Давам ти пет минути.
— Необходимо ми е повече време — каза Лийланд. — Трябва да походя доста, а не съм вече в най-добрата си форма.
— Десет.
— Няма да стане. Не толкова бързо.
Пауза; после:
— Колко ще ти отнеме?
— Двайсет минути, може би половин час.
— Двайсет минути, сетне ще застреляме още някого, този път може би жена.
Тишина. Лийланд натисна копчето за говор:
— Ей, момчета, чухте ли всичко?
— Мини на девети канал — спокойно каза чернокожият полицай.
— Сега знам, че ме чуват, но искам да разбера какво, по дяволите, мислиш, че правиш там горе. — Беше Дуейн Робинсън. — Първо ни казваш, че не искаш да ни дадеш името си, после тоя боклук те нарича Лийланд — това ли ти е името?
— Ами да. Били Гибс ще ви даде останалите данни.
— Вече разговарят с него. Много сме потайни, а? Искам обяснение — сега.
Лийланд мълчеше. Каквото и друго да кажеше, щеше да се издаде пред Литъл Тони.
— А сега ме чуй, кучи сине — изръмжа Робинсън. — Всичко, дето си разменихте с оня боклук, е записано тук. Ти остави оня мъж да умре. Пукната пара не давам кои са ти приятелите, ако има начин да ти натикам задника в затвора, ще го направя.
— Я върви на майната си! — изкрещя Лийланд. Той изключи радиото.
Това щеше да го убие, знаеше си. Не знаеше какво друго да стори, освен да излезе и да се хвърли с главата напред. Опитваше се да си напомни, че няма смисъл да оглупява. Той закуцука към югозападното стълбище, мъчеше се да реши дали да се качи горе и да започне с оня, който е там. Ако победи, може да задържи позицията.
Колко е часът? Почти три — часовете на най-плътния мрак преди зазоряване, когато обикновено умират хората. Той не искаше да умре. Не беше готов да умре. Първо искаше да се изкъпе. В моргата поливат с маркуч, а някой собственик на погребално бюро ще му измие само лицето и ръцете и ще го погребе мръсен.
Не искаше да умира, докато Стефи и децата, са в такава опасност. Нали затова се беше развилнял. Не той започна да убива. Пръв умря Ривърс. А толкова ли лошо се справяше? Беше напъхал в чувала петима от тях, преди още да се появят ченгетата. Ако трябваше пак да го направи, щеше да го направи по същия начин. Ай да му се не види, той не можеше да си представи как би могъл да го направи по друг начин!
Знаеше, че е изтощен.
— Човече, свършен си — каза си на глас. Не беше мигвал двайсет и два часа и от опит знаеше, че най-лошото тепърва предстои — но и че като съмне, пак ще го бива за още цял един ден. Тялото беше навикнало на сън, но една нощ лесно можеше да мине й без него. Трябваше да внимава следващите три-четири часа, ако преживее толкова.
Той спря при асансьорите. Ако взривът беше разрушил два етажа, столът сигурно е улучил покрива на кабината, когато тя е била между или почти между тях. Лийланд се чудеше какво ще да е станало с източния асансьор. Вратите на двата етажа вероятно бяха изкъртени, но кабините — и още по-важно, кабелите — бяха останали над експлозията. Докато стои, да речем, над двайсетия етаж, за да играе на сигурно, всичко ще върви по мед и масло. Естествено, бандата би чула как бръмчи електрическият двигател, освен ако някакъв друг шум не го заглуши.
Е, добре, нещичко знаеше. И какво да го прави? Чувстваше се толкова изцеден, сякаш само отделни късчета от него все още работеха. Трябваше да се вземе в ръце, за да не се разпадне.
Той включи радиото:
— Тони! Тони, там ли си?
— Лийланд, за мен не е само въпрос на празно любопитство откъде знаеш името ми, а и толкова неща за нас.
— Ами имаше лошия късмет да се натресеш точно на когото не трябва. — Лийланд разбра, че е направил грешка, още щом думите излетяха от устата му: от него очакваха поне намек за подразбираща се капитулация, щом ще връща детонаторите. Тишина. Лийланд сякаш чуваше как скърцат зъбите на мерзавеца.
— Кажи ми защо толкова се стараеше да скриеш името си от нас?
— Знам толкова много за вас, откъде да знам дали и вие не сте чували нещо за мен.
— И какво значение има това?
— Щеше да ме приемеш много по-сериозно, отколкото сега.
— Да, истина е. Много добре. Ти си хитър противник…
— Виж, обадих ти се само да ти кажа, че правя каквото обещах.
— Знам — измърка гласът. — Вече приемам по-качествен звук и съм насочил антената в друга посока.
Кучият му син! Лийланд си мислеше за момчето, което бе направило телевизионна стена за баща си. Каква беше пък тази история? А, да, шофьорът. Сега спеше в леглото си, благословен да е. Освен ако не го е събудила експлозията.
— Защо уби Елис?
— А ти защо го остави да умре?
Лийланд пак вървеше към стълбите и си мислеше, че точно това иска Грубер: само на стълбите те имаха възможност да чуят гласа му… и то не по радиото.