Вратата на стълбището се затръшна след него. Трябваше да бяга — той заподскача, загуби равновесие и падна върху едно бюро. Някой даде два-три единични изстрела, чу как се троши стъкло. Ако отвърне на огъня, само ще издаде местоположението си. През още колко стаи трябваше да мине, преди да достигне коридора към стълбището? Две, три? Сега две.
Много далече отдолу се чу нова пукотевица, тежките картечници на бандата. Добре! Лампите в коридора светеха, но трябваше да рискува. Когато излезе в коридора, чу зад себе си кикотенето на момиче. Спря.
— Хвърли оръжието, ако обичаш!
Той го хвърли.
— А сега се обърни!
Беше дребно русокосо момиче с куртка, твърде голяма за него, държеше автомата с две ръце. Очите й се ококориха, когато видя значката.
— Ти си полицай? Къде са детонаторите? Бързо, казвай.
— На покрива.
— Аха, ясно. Ако обичаш, извади пистолета само с два пръста.
Той й го подаде. Тя го пусна във войнишката си торба.
— Не каза къде точно на покрива.
— Трябва да заобиколиш отдясно. Има стълби към асансьорната кула и едно алуминиево сандъче отсреща…
Тя размаха автомата:
— Покажи ми.
Той отвори вратата. Докато се изкачваха по стълбите, тя вървеше зад него. Само няколко флуоресцентни крушки бяха останали цели. Грешка номер едно. Той не знаеше какво, по дяволите, ще прави, когато стигнат до оръжието на Скийзикс. Тя беше много предпазлива. Той нямаше да може и да се приближи до карабината.
— Това наистина е много лошо — заговори тя. — Изглежда, ти прави голямо удоволствие да убиваш. Но в действителност ти си само едно обучено куче. Ти унищожи сградата, за да я спасиш.
— Сладурче, не давам и пет пари за шибаната сграда. — Той беше на последното стъпало. — Трябва да отворя вратата.
— Един момент. — Той я чу да включва радиото. Заобяснява нещо на немски. Литъл Тони отговори и тя натърти „Найн, найн“, като жена, която казва на мъж, че няма нужда от неговата помощ. Лийланд бе започнал да си мисли за нещо друго.
— Сега отвори вратата — заповяда тя.
Вятърът беше по-силен от всякога, топла вихрушка от хълмовете. Небето беше ясно, накъдето и да погледнеш.
— Не ме попита защо не ми пука за сградата.
— Опитваш се нещо да ми кажеш ли, старче? Хайде, давай.
— Абе, хора, вие замисляте ли се изобщо? Защо просто не си проправих път надолу и не се измъкнах от сградата?
— Искам да чуя това. Искам всичко да ми кажеш. Сега, като не ти остана нищичко, искаш да се оправдаеш.
— Детонаторите са зад онзи сандък, Урсула.
— Какво? Аз не се казвам… — Той се хвърли отгоре й и тя го простреля в лявото бедро. Тогава обаче той рухна върху нея и когато автоматът изгърмя втори път, откосът от дулото опари ръката му. Тя падаше и нямаше какво да омекоти удара. Той се страхуваше, че автоматът ще загърми пак, и се претърколи наляво. Удари я с юмрук в лицето, тя се опита да докопа оръжието и той отново я удари. Палецът му попадна в устата й и тя го ухапа силно. Мъчеше се да забие коляно в слабините му. Той сграбчи косата й с другата ръка и блъсна главата й о покрива. Тя отвори уста. Той я удари пак. Кракът му не беше счупен, слава богу. Наложи я още три пъти и когато душицата й беше излязла, изтръгна оръжието от ръката й, изправи се и я простреля в дясното око. Тресеше се от ярост и облекчение — и от екзалтацията на победата. Отново натисна спусъка. Когато изпразни пълнителя, продължи да го натиска — още три пъти, и последното, което премина през съзнанието му, беше идеята да хвърли тялото й от покрива, за да знае Тони, че той все още очаква нови клиенти. Сетне припадна.
Лийланд не знаеше колко дълго е бил в безсъзнание и времето, което показваше часовникът му — 03:38 ч., не помагаше много. Куршумът бе пронизал месестата част от външната страна на бедрото, две дупчици, на десетина сантиметра едно от друга, излазната рана — почти толкова малка, колкото входната. Локва кръв с размерите на плодов пай искреше на отразената светлина. Той изпълзя зад алуминиевия сандък и зареди карабината на Скийзикс. За турникет разполагаше с дръжката на войнишка торба, ала едва ли щеше да му потрябва. На улицата отново се стреляше.
Може да е бил в безсъзнание по-малко от минута. Този път нямаше да оповестява, че продължава да е тук… Дойде му друга мисъл: за тези хора нямаше умора. Като добавка към собствените си амфетамини може би бяха открили и кокаина на Елис. Дупедавци — бяха си лика-прилика. Той имаше добра видимост към вратата на стълбището, както и към вратата, която водеше до асансьорната кула. Наблюдаваше и двете. Никакви изненади.