Гласът беше сдържан:
— На изток вече е коледната сутрин, Джо. Малки дечица гледат.
— Те трябва да са в църквата. Точно така — ако някой там вън иска да направи нещо за мен, може да отиде на църква.
— Пак започна. Всички узнаха, че си минал през ада — тъкмо това им обяснявах току-що. Весела Коледа на всички! Джо, не те баламосваме. Щом съмне, ще изпратим хеликоптери там горе. Те ще те прикриват.
— Чуй ме. Чуй ме внимателно и мисли] Аз съм още жив само защото те знаят, че владеят положението. Те искат да свалят хеликоптера.
— Не, Джо, те искат време в ефира. Те искат да попаднат на екраните. Те искат да ги включим към някой сателит и да говорят на целия свят.
— И?
— Хората, с които успяхме да говорим досега, казват, че е трудно, ако не и невъзможно, да им се даде каквото искат. Опитваме се да обсъдим това с тях.
И щом се съмне, хеликоптерите ще пробват да спуснат колкото хора имат от специалните групи. Ако успеят, мъжете ще си проправят с бой път до заложниците долу, много от които ще бъдат избити. Между убитите — Стефи, Джуди и Марк.
Но полицията няма да успее. Ще поверят операцията на армията, която ще щурмува фронтално, горе и долу. Армията ще успее и тогава всички ще са мъртви. Лийланд реши да не спори повече.
— Джо, достатъчно ли си събуден, за да говориш с един приятел?
— Говориш като по телевизията.
— Не се заяждай с мен, човече. Искам да си отида вкъщи и да видя какво е оставил под елхата Дядо Коледа.
— На мен продължават да ми оставят автомати. — Той пак вървеше, като се мъчеше болката да не проличи в гласа му. — Досега получих шест.
— Мислех, че беше казал седем.
— О, седем от тях. Последна беше Хана, ей там.
— Откъде знаеш името й?
Полицията искаше да знае какво се е случило тук.
— Исках да си побъбря с нея за поезия. Какъв е този приятел? — Той проумя, че е изправен пред интересна дилема: ако беше достатъчно светло, за да вижда какво прави, нямаше да е в състояние да го прави дълго.
— Тъй, имаш избор от двама: Били Гибс или Кати Лоуган.
— Кажи на Били Гибс, че все още водя ескадрилата. Той ще схване какво имам предвид.
— Значи искаш да говориш с мисис Лоуган?
— Мис.
— Ей, трябваше да направя това пред цялата страна. Били Гибс те е чул по телевизията и казва да излезеш от слънцето, каквото и да значи това.
— Значи, че Били знае кой е капитанът, ето какво значи. — Всъщност не беше лош съвет. Лийланд с мъка се добра до източната страна на сградата.
— Това ли беше званието ти през войната?
— Ще ми дадеш ли да говоря с Кати Лоуган, или не?
— По-добре да ти дам, че зрителите ще ме затрупат с възмутени писма.
— Все забравям, че си имаме публика. Пропуснаха половината зрелище.
— Все това повтаряш. Сигурен ли си, че си убил седем?
— Досега.
— И че в началото са били дванайсет?
— Това го чух от тях — и не го казаха на мен.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Ние тук горе си играем на котка и мишка от девет часа снощи. Ако някой от тях преживее това, догодина ще се съберем да празнуваме на тая дата. Пица и боулинг. Дай Кати Лоуган насам, преди да съм ти подпалил транзисторите!
— Господи, доволен съм, че не съм в една патрулна кола с теб.
— Джо? Аз съм — Кати. Чуваш ли ме?
— Сякаш съм на щанда за подаръци зад ъгъла. Искаш ли да отидем на кино? Как си?
— С удоволствие бих отишла на кино. Добре съм… ти как си? Пред мен има телевизор и там при теб прилича на война.
— А-ми! Само дето едно тъпо ченге се мъчи да усмири квартала.
— Казаха какво си направил досега.
— Можеш да ми го кажеш.
— Не, не мога.
— Разбирам. Слушай, мила, за това съм обучен. Ей там лежи една млада дама, която ме нарече обучено куче. Тези хора имат навика да отричат, че притежаваш човечност. Важно ли е за теб кой слуша?
— Освен мен — не. Интересува ме кой говори.
— Да, обучен съм, но не съм куче или каквото и да е друго животно. Аз съм човешко същество, едно-единствено, и те не разбират, че присъствието ми тук би трябвало да им даде урок.
— Съгласна съм с теб, Джо, но не зная дали съм толкова храбра, колкото си ти.
Той се оглеждаше за някакъв проход от покрива надолу. Ако петимата оцелели го подслушват, нека си мислят, че той бърбори с момичето си. Усещаше парфюма й. Чувстваше устните й отново върху своите. Слава богу — съдбата му беше оставила нещо, в което да вярва.
— Добре, това е личен разговор. Чу ли телефонния запис?
— Да.
— Тези хора ме прекъснаха. Те не знаеха, че съм излязъл да ти се обадя. Качих се горе. Видях ги да убиват един човек на име Ривърс. Антон Грубер го простреля в сърцето. Аз съм очевидец. Опитах се да предам светлинно SOS, но те пратиха един тип по петите ми. Върнах го обратно със счупен врат. Все пак би трябвало да знаеш кой съм, душице. Аз се занимавам с това почти трийсет и пет години. Полицията иска запис на това. Разбираш ли какво правя?