— Да.
— Мога ли наистина да превърна това в личен разговор? — Нямаше начин да слезе от покрива. — Мислех си за къщата ти на брега. Малко ще почакаме, докато проходя, но няма страшно.
— Защо не можеш да ходиш?
— И това ще ти кажа. — Единственият път, който му беше познат, беше през вентилационната шахта, но в такъв случай не би имало начин да се мести насам-натам. Дори ако можеше да се движи като хората.
Започваше да схваща, че би било в негова полза, ако може да убеди Литъл Тони, че е напълно неподвижен. Трябваше да прикрива със стрелба хеликоптерите, ако не за друго, то поне за да накара бандата да мисли, че все още може да се защищава. Колко беше часът по дяволите? Почти 05,30. След още петдесетина минути щеше да се развидели.
Той продължаваше да говори, почти като рецитация в клас, изброяваше труповете високо. Беше решил да прегледа всичките си авоари, включително празния автомат на Хана. Имаше две войнишки торби. Чешката карабина на Скийзикс и почти три пачки муниции. Ако му дотрябваха, имаше и хавлиените кърпи, увити около ходилата му. Какво друго? Какво беше останало от самия него?
Имаше още много време до зазоряване и на моменти, поради изтощението си, той усещаше черното кълбо, в което мракът сякаш притискаше очите му. Пилотите, моряците и камионджиите познаваха кълбото.
Той каза на Кати, че не знае кой му е сигнализирал, че полицията е на път, но му се иска това да е бил някой актьор в Якуци с някоя хубава жена. Всъщност тя да е свършила работата но негова инструкция. Кати разбираше какво прави той. Тя каза, че познава човека и че гой би бил поласкан да им заеме таратайката си. Лийланд разглеждаше малкото, с което разполагаше.
— Приемам с радост, Кати. Наистина.
— Искам да те видя, когато това свърши. Искам да живееш.
Той помисли отново за съвета на Били Гибс. Чудеше се дали това, че е на сто и двайсет метра височина от земята, ще го притесни, сега, в неговото положение.
— И аз искам да живея. Ал, тук ли си?
— Опитвах се да спазвам дискретна дистанция. Какво мога да сторя за теб, освен да ти донеса шампанско и хайвер? Само не ме карай да обличам келнерска униформа.
— Лошо, лошо, тъкмо започна да става интересно. Слушай, опитвам се да се настроя за вашето самоубийствено начинание и искам слънцето да е зад мен.
— То ще изгрее на десет градуса вляво от високите сгради в центъра. Обичам те, човече. Разбираш ли? С теб съм.
— Благодаря ти, Ал. Били Гибс ще ти каже какъв приятел съм. Кати, там ли си още?
— Да, Джо.
— Е, добре, като редовен зрител ти знаеш, че Лосанджелиското полицейско управление ще нападне по изгрев слънце, ако не и по-рано. — Той се мъчеше да прецени колко ще може да носи. Не, трябваше да прецени какво му е необходимо. Трябваше да направи план. Трябваше да приеме, че Тони подслушва и се мъчи да разбере как Лийланд ще се опита да го прецака. Майната му на това копеле; съветът на Били Гибс си оставаше най-добрият. Със слънцето зад гърба си Лийланд имаше шанс.
Били знаеше, че Лийланд има намерение да се включи в офанзивата. Точно така си беше. По дяволите, точно така. Той се беше превърнал в главен герой от филм на ужасите само заради тези зверове. Ако господ е добър, той ще да ги избие всичките. Не за първи път му идваше тази мисъл; сега го искаше повече от всякога.
— Както и да е — каза на Кати Лоуган и, помисли си, на всеки, който случайно слуша, — това, което смятам да направя, е да обърна гръб на слънцето, тъй че те ще трябва да гледат право в него, за да ме открият. Правехме го през Втората световна война. От такава позиция ще мога да обстрелвам и вратата към покрива, и изходната врата на асансьорната кула. След като се разделихме, Кати, аз се заселих тук, в Клаксъновата кула. Познавам я по-интимно, отколкото повечето си познати.
— Джо, искам да живееш.
— Вече го каза.
Беше навързал всички дръжки на войнишките торби. Този път щеше да ги прикрепи за края на ремъка на кобура, без да го сваля. От краката му нямаше полза. Трябваше да се оправя с каквото има. Плъх, попаднал в капан, прегризва крака си, ако така може да се освободи.
Той хвърли ремъка с кобура на покрива. Нищо нямаше да излезе от това. Ако не погледне фактите в очите, ще умре. Ще умре и ако остане на покрива. Но не можеше да довери тежестта си отново на тези кукички, особено ако ще трябва да я поемат изведнъж, какъвто щеше да е случаят. Оставаше му по-малко от половин час.