Беше толкова уплашен, че не можеше да съсредоточи погледа си. Не знаеше да взима ли това под внимание, или не. Просна маркуча върху надписа „КЛАКСЪН“, премери го, после се усъмни в изчисленията си. Не искаше, но ако не го направеше, щеше да умре. Сега осъзна, че ще трябва да държи маркуча опънат, докато лежи връз надписа, иначе претъркулването ще предизвика същия ефект, както ако падне през капак на пода. Щеше да си строши гръбнака.
Смяташе да използва масивния месингов шланг, за да застопори края на маркуча, затегнат около една от подпорите на надписа. Другия край планираше да върже около кръста си, подсигурен по същия начин от струйника, но после размисли. Силата на падането би могла да забие струйника в гръдния му кош. И ако наистина успее да проникне в сградата, сигурно няма да може да отвърже маркуча, преди да бъде оттласнат отново над улицата.
Той намести през рамо кобура и провери браунинга. Сплете трите дръжки на торбите. Това все още не решаваше проблема за бързото отвързване. Той свали колана си.
Към 06:05 ч беше на позиция — на своята позиция. Бе надникнал от ръба на надписа още веднъж, за да запомни добре прозореца, към който щеше да се насочи. На този етап нямаше как да се каже с колко време ще разполага, след като започне стрелбата. Може да има на разположение само няколко секунди, недостатъчно, за да отвори прозореца — мъчно нещо от такъв ъгъл. Сигурно щеше да е по-светло, но той не можеше дори да е сигурен, че полицията не планира да грабне оръжието и да се приземи преди зазоряване. Шумът на хеликоптерите изключваше елемента на изненадата. Тъкмо затова Лийланд трябваше да има наум, че в този миг бандата е от другата страна на вратата към покрива и очаква първото забръмчаване на хеликоптера.
Беше на ничия земя. Отвъд закона. Сега му трябваха хора като Тако Бел. Докараха го тук с лимузина, облечен в костюм и с вратовръзка. Ако хората видеха кого поддържат, щяха да се отдръпнат ужасени. Но в края на краищата разликата между героите и злодеите е само въпрос на време.
Студентите в Германия аплодираха тия нехранимайковци повече от десетилетие. Не че грешаха напълно. Полицията се беше опитала да подмами Лийланд да си отдаде животеца в една предварително обречена на неуспех мисия. Сега бяха млъкнали, защото повече приказки щяха да покажат колко зле владеят положението. Не нареждаха на Тако Бел да излезе от ефира. Властта им не беше безгранична, и слава богу.
Разбира се, най-хубавото нещо, което можеше да се случи на Дуейн Робинсън през следващия час, беше смъртта на Джоузеф Лийланд, която би елиминирала един източник на неудобни въпроси по-късно. Цивилизованият свят беше пълен с дуейн-робинсъновци, дето гледаха на всичко, което им се случва, като на възможности за собствения им напредък и възвеличаване. Те бяха грабителите на обществото, точно колкото и всичките литъл-тониевци, които са живели някога, с Ричард Никсън на първо място в списъка. Дупедавци. Заради тях цивилизацията се разпадаше и потъваше в двусмисленост. Човек вече не знаеше в какво да вярва или дали изобщо е останало нещо за вярване.
Не, Робинсън наистина си играеше с огъня. Като полицай той знаеше какво ще стане с всеки, който умре тук. Когато в лабораторията по съдебна медицина свършат да те кълцат, приличаш на лодка, изгоряла до водолинията. Така ги и наричаха — „канута“. Смъкваха кожата от черепа — обелваше се като кора на мандарина. Ако Лийланд умреше, щяха да то обработят и закърпят отново, преди да угасне денят.
Сега до ушите му стигнаха автомобилните клаксони от близо и далеч. Хората идваха да видят. Искаше му се да вярва, че това си е типично за Лос Анджелис, ала знаеше, че такова отношение вече цари навсякъде. Лийланд беше на ничия земя: не разбираше за какво се бори. А утрото още не идваше.
06:41 ч. Тихоокеанско стандартно време
Те се появиха в периферията на зрението му, три мигащи светлинки, които се издигаха над хълмовете. Само трички. Лийланд се чудеше какво ли знаят терористите за тактиката на вертолетното подкрепление и кацане. Една от двете резервни пачки беше пред него на надписа, а радиото, с намален звук — зад нея. Втората пачка беше в задния му джоб. Ивици перести облаци бяха започнали да се появяват над небостъргачите. Планините се виждаха ясно, в очакване на следващите десет хиляди години. Лийланд придърпа радиото близо до себе си: