Вече нямаше избор. Полицията така беше подредила нещата, че сега много от тях щяха да умрат. Когато той ще полети от сто и двайсет метра над улицата. Искаше да си мисли за нещо друго, каквото и да е. Първият хеликоптер започна да наближава, спускаше се, забиваше нос. Слънчевата светлина лумна по върха на асансьорната кула, твърде високо, за да освети самия покрив. Лийланд се надяваше, че неговият собствен график ще е по-точен.
Вторият хеликоптер започна да се снишава, първият все още беше на около шест километра от целта. Лийланд чуваше тътнежа на двигателите. Той запълзя към ръба, където чу как тълпата на улицата закрещя. Все още беше скрит от погледите им от надписа „КЛАКСЪН“. Когато се претърколи, ще трябва да се държи за автомата и маркуча едновременно — ако се отпусне на маркуча, брезентовото въже можеше да се изхлузи от раменете му, дръпнато рязко от падащото му тяло, и той щеше да полети право надолу. По-малко от четири секунди.
Няма да успее!
Слънчевата светлина заливаше асансьорната кула. Лийланд не смееше да погледне в обратната посока — слънцето тутакси щеше да го заслепи. Вратата на стълбите помръдна. Ако бандата го бе слушала, от него очакваха веднага да започне да стреля — освен ако не бяха схванали, че всичко, което беше наговорил, е някакъв трик. Надяваше се, че те още му имат страха. Беше преодолял онези допълнителни пет градуса по дъгата, с гръб към слънцето над планините, което светеше в очите на противниците му.
Първият хеликоптер беше само на километър и половина и стълбищната врата, надупчена здравата от Лийланд през нощта, пак помръдна, като че ли хората от другата страна искаха да пробват тежестта й. Те наблюдаваха приближаването на хеликоптера през дупките, а от разстояние над двеста метра тези дупки бяха невидими. Лийланд изпробва чешката карабина върху вратата, откос на височината на кръста. Щеше да чака до последния възможен миг. Органът по радиото спря и мъжки глас в някаква голяма зала подкани всички да станат.
Вратата се открехна петнайсет сантиметра и промушеното дуло забълва по посока на Лийланд, над главата му. Лийланд изстреля две къси серии — трябваше да пести мунициите, в случай че не може да зареди друга пачка. Следващата серия улучи стената под него, метър и половина под пръстите на краката му.
Асансьорната кула заизригва прах, щом първите изстрели от хеликоптера я зашибаха. Сега хеликоптерът се приближаваше бързо и Лийланд виждаше мъжете вътре. Той изстреля още една къса серия по вратата, преди хеликоптерът да забръмчи над главата му; после, когато отминаваше, той се наведе от ръба на покрива и се прицели внимателно с карабината в прозореца, който си беше набелязал. В сенчестия сумрак, който не се отдръпваше, той успя да види какво е направил.
Вторият хеликоптер налиташе и този път вратата за миг се отвори широко, терористите отвръщаха на огъня. Докато Лийланд стреляше, да подсигури прикритие, видя дулото на ракетомет. Още автоматичен огън беше насочен към него, но те нямаха време да установят къде точно е. Докато той беше на покрива, не можеха да намерят добър прицел за хеликоптерите. Но той навярно щеше да си свърши мунициите или пък щеше да се наложи да сменя пачка, или да бъде надупчен и тогава — край на неговото прикритие.
Куршумите от втория хеликоптер разкъсаха алуминиевия тръбопровод от покрива и го изхвърлиха над булевард „Уилшър“. Третият хеликоптер кръжеше наблизо, по-ниско, стреляше по надписа от южната страна на постройката. Първият тъкмо се връщаше за втори набег по една по-тясна дъга и много по-бавно. Лийланд стреля отново по отворената врата.
Преброи двама вътре. Ако полицията беше предприела нападение и отдолу, тогава само един от бандата пазеше заложниците. Много избързваше. Щом хеликоптерът наближи, той изстреля още една къса серия. Терористите му обърнаха гръб и той се наведе от ръба на покрива, за да изпразни пачката в прозореца. Стъклото започна да побелява, пукнатините се разрастваха, както съскащата пяна на прибоя залива брега.
Терористът отново стреля в него, куршумите задрънчаха по рамката на надписа. Преди да се опита да смени пачката, Лийланд трябваше да изчака втория хеликоптер. Още куршуми засвистяха над главата му. Вторият хеликоптер започна обстрел и Лийланд посегна за новата пачка, като изхвърли старата от покрива — грешка, понеже я видя как се смалява, а после изчезва в мрака далече надолу. Щеше да повърне.
И на улицата имаше пукотевица. Лийланд откри огън по асансьорната кула. Трябваше да пести муниции. Не можеше да спре да мисли за падането. Маркучът изобщо не беше еластичен. По време на престрелката Лийланд бе пълзял в погрешна посока. Сега вратата се отвори широко с трясък, автоматичният огън заля хеликоптера, последван от оглушителен залп и стълб бял пушек, плътен и тънък — като флагщок. Хеликоптерът се взриви в кълбо от пламъци, което обагри покрива в черешовочервено. Един от терористите изскочи на покрива. Лийланд стреля в него. Много късно! Ако изобщо можеше да се спаси, това бе единственият начин и трябваше да действа без отлагане.