Обгърнал с ръце карабината, забил пръсти в маркуча, Лийланд се претъркули от покрива.
Изкрещя. Не искаше да отвори очи. Маркучът се опъна почти мигновено — той се люлееше и въртеше надолу и нагоре. Щом отвори очи, видя друг взрив, по-силен от първия, и пламъци изригнаха във всички посоки, сякаш само на няколко метра над него.
Въртенето го отнасяше далеч от сградата, после отново го запращаше към нея. Той виждаше как улицата се полюшва под краката му. Стъклото на прозореца се трошеше. Той се хвана за рамката с лявата си ръка, късчета стъкло нарязаха дланта му, но инерцията отново го отпрати назад. Ако сега не се хванеше здраво, щеше да се люлее напред-назад под все по-малък ъгъл и накрая щеше да се изравни с трийсет и деветия етаж, на метър и половина от сградата.
Той пусна маркуча и карабината и се оттласна назад, замахвайки с дясната, а после и с лявата си ръка, тъй че висеше на ръце, залюлян с лице към улицата. Карабината се поклащаше на пода, точно под краката му. За да се освободи от маркуча, трябваше да се повдигне на една ръка и да откопчае колана си с другата. Дори ако го направи лесно, в което се съмняваше, и успее да скочи право на пода, ако се приземи върху карабината, резултатът ще е същият като при подхлъзване на динена кора.
Разтягането на маркуча го завличаше към улицата и той не беше сигурен, че поне една от двете му ръце е достатъчно силна, за да го удържи, докато се справя с колана. Сякаш го влачеха към гроба. Той изплака… изстена, не на себе си, със здраво стиснати клепачи. Когато се впи в колана, лявата му ръка трепереше. Разхлабваше го, но недостатъчно бързо.
Ноктите му дращеха по катарамата. Парашутистите раздират дрехите си с нокти, когато парашутът не се отвори. Маркучът започна да се отдалечава. Лийланд го блъсна, като се гърчеше да разпори тънкия въздух, за да попадне по-навътре в стаята. Отново крещеше — страхът и яростта го бяха завладели напълно, гореше, крайно възбуден. Усети, като че китката му се чупи, и разтвори вкочанените си пръсти.
Той падна по гръб върху карабината, с ръце и лакти се отблъскваше от рамката на прозореца, тъй като краката и хълбоците му висяха извън прозореца. Борбата му беше взела въздуха; единственото, което съзнаваше и помнеше, беше ужасът. Пищеше с все сила. Ръката му легна на карабината и той почти я избута изпод себе си. Преобърна се по корем и, хлипайки, изпълзя в стаята.
На пода имаше човек! По гръб!
Лийланд се взираше право в мъртвите очи на Ривърс. Писъкът опари гърлото му и сърцето му спря. Той го усети и усети как отново започва да бие с могъщ тласък. Просна се по гръб, скимтящ, задъхан, сграбчи автомата и изпразни пълнителя в Ривърс.
Погледна надолу към улицата, където специалните групи бягаха под дъжда от горящите отломки, и се озъби. Беше жив — отново беше спасен. Не беше ченге, каквото и да си въобразяваше. Беше жертва. Жертва. Литъл Тони и бандата му все опитваха да го убият, дори сърцето му бе спряло, но той беше жив. Все още разполагаше с браунинга и една-единствена резервна пачка за карабината.
Огледа се: бандитите още се мъчеха да отворят сейфа. Мебелите бяха накамарени в коридора да поемат евентуална взривна вълна. Зашеметяваща, болката се лепна за гърба му като пиявица. Накуцвайки и залитайки, Лийланд отново влизаше в сградата.
07:04 ч. Тихоокеанско стандартно време
Той пое надолу. Всяка стъпка беше като нож в гърба. Той не знаеше дали това вдървяване на левия крак означава, че ще го загуби, или не, но в този момент дори не беше сигурен, че го е еня. По-късно ще се безпокои за крака си.
Сега имаше предимство и се чудеше как да се възползва от него. Бандата нямаше основания да вярва, че Лийланд е жив, освен ако Литъл Тони не намери време сред цялата бъркотия да разчете свидетелството на разбития прозорец и обезобразените трупове на четирийсетия етаж.
Лийланд реши, че ще остави и полицията да си мисли, че е мъртъв. Разбира се, може и да спечели, ако прикътка бандата да хвърли по-отблизо поглед на труповете. Нека си мислят, че имат работа с някой откачен. Лийланд разбираше какво бе направил — и защо го бе направил. Ни оправдание, ни роптание. ТОЗИ ЧОВЕК Е ГОЛЯМ ЧЕП. Затова и беше още жив.