Репортерът постави длан на ухото си:
„О, благодаря. Връщаме се при сградата на «Клаксън» в Лос Анджелис.“
Друг репортер стоеше до млад чернокож мъж със значка на куртката. Ал Пауъл: изглеждаше двайсетгодишен. Лийланд се усмихна. Зад тях имаше батарея от телевизори, а Пауъл държеше радио:
„Благодаря, Джим. Това е сержант Ал Пауъл, застъпил на служба късно миналата нощ. Ти в действителност говори с мъжа вътре, Джоузеф Лийланд, нали така?“
„Да, но не през последните няколко минути.“
Лийланд се взираше в очите на Пауъл, макар нищо да не издаваше той да мисли, че Лийланд може да го гледа.
„Молим хората да спрат да заглушават гражданския обхват. Телефоните там вътре са замлъкнали и радиото е единственото средство за него да се свърже с нас. Този човек досега беше страшно ценен и ние знаем, че ако може да продължи да ни помага, той сигурно ще опита.“
„Така, нещо изхвърча от един прозорец преди малко. Какво беше, бележка ли?“
„Не, вятърът там горе е доста силен и при всичките тези счупени прозорци много неща ще се разхвърчат.“
„Какъв беше предметът?“ Ал Пауъл се усмихна:
„Ей, който го намери, негово си е, нали? Вижте всички тези страхотни телевизори, които събрахме. Може би ще свършим работа с вас. Я да видя часовника, който носите.“
Лийланд се засмя. Шашардисаният репортер се хвана за думите на Пауъл:
„Това е вашият център за комуникация, така ли?“
„Е, всъщност е ваш, ама ние го заехме и студиото ни изпраща записите.“
„И?“
„Използваме ги да трупаме информация.“
„Бяхте и при градските инженерни войски, нали?“
„Ей, жена ми си мисли, че съм бил тук цялата нощ!“
Репортерът се усмихна насила:
„Съжалявам. Каква е следващата стъпка?“
„И аз знам, колкото и вие. Хората, под чийто контрол е сградата, казаха, че ще ги чуем отново в десет часа. Тогава всички ще научим нещо.“
Лийланд продължаваше да седи.
„И това ли беше единственият разговор с терористите?“
„Толкова. Едно изречение — само преди няколко минути: «Ще ни чуете в десет часа.»“
„Значи не е имало никакви преговори?“
„При това положение ще трябва да чакаме.“
Репортерът обяви рекламна пауза и Лийланд изключи звука. След коледните поздравления имаше кадри от петролодобивна платформа, която принадлежеше на един от конкурентите на „Клаксън“. На Лийланд му се искаше да отиде до прозореца и да погледне какво става, но се страхуваше да не го забележат от някой хеликоптер и да вдигнат врява до бога, че е жив. Пауъл знаеше. В бележката, която Лийланд бе напъхал в портфейла си, го молеше да спре заглушаването и добавяше: „Нека аз пръв се свържа с вас. Нападението на хеликоптерите беше неефективно — нито една жертва сред тях.“
Изглежда, полицията бе решила да му се довери, но не беше съвсем сигурен. Невинаги причината и следствието са това, което изглеждат. Той бе поискал да се спрат предаванията в гражданския обхват и като че ли полицията беше откликнала — но сега Лийланд следваше друга нишка на мисълта си. Тя беше свързана със сейфа, заложниците и сградата. Ами ако той изобщо не беше попаднал тук? Ако само се беше обадил на Стефи и беше продължил за Сан Диего?
На телевизионния екран се появи един актьор в едър план, който изобразяваше продавач от бензиностанция и държеше кутия машинно масло до бузата си по начин, по който хората никога не държат каквото и да било в истинския живот. С дистанционното Лийланд усили пак звука, докато следваше нишката на мислите си. Терористите щяха да хванат заложниците, да подсигурят отбраната на сградата и да се втурнат към сейфа, което и бяха направили. Като се имат предвид мощността на пластичния експлозив и броят на детонаторите, които той беше скрил, биха могли да взривят цялата сграда. Да предположим, че проникнат в сейфа? Тогава? Беше логично, след като веднъж са го отворили, да са си свършили основната работа в тази операция.
Репортерът на улицата четеше от бележника си записаното по-рано, когато Лийланд беше описал хората, завзели сградата. Непотвърдени данни. Лийланд помисли, че може да им спусне следващия в кошче.
Тези хора се имаха за командоси, борци за свобода. Довършеха ли си мисията, щяха да се изнижат. Лийланд забарабани с пръсти по облегалката на креслото. На телевизионния екран отново се появи сградата, почерняла и димяща.
Никой не взривява сграда, докато все още е в нея.
Но можеш да я хвърлиш във въздуха от разстояние с подходящ предавател. А ако заплашиш, че ще я взривиш от разстояние, може би ще те оставят да си вървиш по пътя.
Бандата имаше достатъчно експлозив не само да направи „Клаксън ойл“ и седемдесет и петте души вътре на пух и прах, ами и всичко и всекиго на осемстотин метра околовръст. Ако те се измъкнат през покрива с хеликоптер, щяха да уредят нещата така, че бомбата им да избухне чак след като са се настанили в някой реактивен самолет, излитащ от пистата. Тук всичко беше като на длан. И май това е била причината да изберат Лос Анджелис. Полицаите нямаше да са в състояние да влязат в сградата отдолу, дори ако се опитат да минат през канализацията, и бандитите го знаеха.
Полицията все още не вярваше на Лийланд. Според Пауъл искаха той да им „услужи“ отново. Докато чакаха десет часа, те разглеждаха строителните планове и видеозаписите, а все още не бяха готови да повярват за седмината, когато той твърдеше, че са седмина, или за петима, ако твърдеше, че са петима, нито за шести ма или четирима, или дванайсет. Кати Лоуган разбираше това. Той беше сам. Трябваше самичък да разреши проблема.
Погледа телевизия още двайсетина минути, като превключваше от канал на канал, щом репортерите започваха да се повтарят. Една от телемрежите имаше филм, снет в Германия с някои от бандата, включително Хана и Скийзикс, чието истинско име беше Вернер еди-кой си. И Карл, братът на момчурляка, когото Лийланд беше изпратил с асансьора, номер едно. Карл беше едър тип с дълга до раменете руса коса: приличаше на барабанист в рок група. Лийланд не виждаше Кати: може би режисьорът бе решил, че е твърде разстроена, за да я пуска отново на екрана. Съзнанието му се люшкаше, сякаш бе пиян. Чувстваше, че заспива, и трябваше да се разтърси, за да се събуди. Ех, старче, помисли си. Това беше първата му грешка — да мисли, че има сили за тая работа. Освен че излизат от мода, героите и остаряват.
Най-сетне — още едно откритие: навсякъде из сградата имаше храна. Цял живот хората му казваха колко е умен, след като той винаги е съзнавал, че най-добрите му идеи идват, когато му покажат колко е бил тъп. През цялата нощ беше правил грешка след грешка и все му се разминаваше. Беше се възползвал от това, че Скийзикс и Хана са млади; един старец, който се беше опазил жив благодарение на своя опит — това го караше да се чувства гадно. Храната беше в бюрата на секретарките и машинописките, нещо, което всяко двайсетгодишно девойче включва в разходите си от самото начало. Неща, които проваляха диетите. Бисквити, курабийки, супи на прах, бурканчета с нескафе. И котлони, за да стопли вода за кафето. Той се ухили — още веднъж беше минал между капките. Ако можеше да пази равновесие на един крак, щеше да се ритне.