Бандата имаше достатъчно експлозив не само да направи „Клаксън ойл“ и седемдесет и петте души вътре на пух и прах, ами и всичко и всекиго на осемстотин метра околовръст. Ако те се измъкнат през покрива с хеликоптер, щяха да уредят нещата така, че бомбата им да избухне чак след като са се настанили в някой реактивен самолет, излитащ от пистата. Тук всичко беше като на длан. И май това е била причината да изберат Лос Анджелис. Полицаите нямаше да са в състояние да влязат в сградата отдолу, дори ако се опитат да минат през канализацията, и бандитите го знаеха.
Полицията все още не вярваше на Лийланд. Според Пауъл искаха той да им „услужи“ отново. Докато чакаха десет часа, те разглеждаха строителните планове и видеозаписите, а все още не бяха готови да повярват за седмината, когато той твърдеше, че са седмина, или за петима, ако твърдеше, че са петима, нито за шести ма или четирима, или дванайсет. Кати Лоуган разбираше това. Той беше сам. Трябваше самичък да разреши проблема.
Погледа телевизия още двайсетина минути, като превключваше от канал на канал, щом репортерите започваха да се повтарят. Една от телемрежите имаше филм, снет в Германия с някои от бандата, включително Хана и Скийзикс, чието истинско име беше Вернер еди-кой си. И Карл, братът на момчурляка, когото Лийланд беше изпратил с асансьора, номер едно. Карл беше едър тип с дълга до раменете руса коса: приличаше на барабанист в рок група. Лийланд не виждаше Кати: може би режисьорът бе решил, че е твърде разстроена, за да я пуска отново на екрана. Съзнанието му се люшкаше, сякаш бе пиян. Чувстваше, че заспива, и трябваше да се разтърси, за да се събуди. Ех, старче, помисли си. Това беше първата му грешка — да мисли, че има сили за тая работа. Освен че излизат от мода, героите и остаряват.
Най-сетне — още едно откритие: навсякъде из сградата имаше храна. Цял живот хората му казваха колко е умен, след като той винаги е съзнавал, че най-добрите му идеи идват, когато му покажат колко е бил тъп. През цялата нощ беше правил грешка след грешка и все му се разминаваше. Беше се възползвал от това, че Скийзикс и Хана са млади; един старец, който се беше опазил жив благодарение на своя опит — това го караше да се чувства гадно. Храната беше в бюрата на секретарките и машинописките, нещо, което всяко двайсетгодишно девойче включва в разходите си от самото начало. Неща, които проваляха диетите. Бисквити, курабийки, супи на прах, бурканчета с нескафе. И котлони, за да стопли вода за кафето. Той се ухили — още веднъж беше минал между капките. Ако можеше да пази равновесие на един крак, щеше да се ритне.
08:42 ч. Тихоокеанско стандартно време
Достатъчно. Нека си мислят, че се е сврял в някой ъгъл и е умрял. Отново усещаше болка, по-силна от всякога. Радиото мълчеше почти час. Никакъв опит да го намерят. Добре. Хубаво.
Той се заизкачва, стъпало по стъпало. Беше успял да си направи чаша кафе, което имаше ужасен вкус, а после се бе напъхал в дамската тоалетна да се облекчи и да си измие лицето. Всичко това на тъмно. Не му се искаше да се види. Страхуваше се. Беше зърнал огледалото, преди да намери електрическия ключ.
Изкачваше се, като използваше перилата за опора. Беше толкова мръсен, че усещаше коричката върху клепачите си, когато мигаше, в чатала, когато размърдаше краката си. Ако се отървеше, щеше да чувства болка до края на живота си. Никакъв шум от асансьорните шахти. Прецени, че ще е на най-сигурно нейде по средата между четирийсетия и трийсет и втория етаж. Тъй като досега не го бяха откривали там, той си помисли, че трийсет и седмият ще е най-безопасен. На неговата схема бе отбелязано, че в северната страна бяха канцелариите, в южната — някаква машинописна агенция.
Опитваше се да остане нащрек. Продължаваше да върти радиото между девети, който мълчеше, и деветнайсети, който от време на време изсъскваше от смущенията на далечни предавания. Търсеше някакъв смисъл в пращящия етер на Маркони. Това издаваше годините на Лийланд. Епохата му. Дръж се. Той усещаше кръвта в пешкира на лявото си ходило. Сега това нямаше значение. Пред телевизора се бе опитал да мисли за Кати Лоуган, очакваше тя пак да се появи на екрана, но когато се появи в мислите му, тя беше Карън. Беше толкова уморен. Навярно щеше да настъпи време в човешката история, когато на хората нямаше да им се налага да плащат шест или два пъти по шест пъти за правото да остават живи.
Той се настани до асансьорната клетка на трийсет и седмия етаж. Пет пари не даваше колко дълго щеше да чака. Той можеше да се справи с двама, дори с трима, ако изобщо имаше късмет. Те го бяха отписали. Това му харесваше. Литъл Тони, Карл и жената, която беше чул да изрежда букви и цифри по радиото. Това ще е краят. Искаше да чуе онзи електрически стон. Когато си в асансьор, никога не знаеш къде ще спре. Трийсет и осми етаж — дамско бельо, домашни потреби и детски играчки; трийсет и седми етаж — смърт.