Той се питаше дали ще може да се снишава под обичайната черта на пушечния огън — не можеше да свива лявото си коляно. В негова полза беше единствено фактът, че хората в кабината не знаеха, че тя ще спре. Може би щеше да ги сгащи, както си говорят колко добре им е потръгнало, след като са се отървали от него.
Той трябваше да изчака още двайсетина минути, докато един от електромоторите заработи. Една кабина идеше отдолу. Трябваше да куцука от врата на врата, за да реши коя от четирите от дясната страна е. Започнеше ли да се отваря вратата, щеше да напъха автомата и да стреля. Натисна копчето за повикване и избърса грапава длан в ризата си или в онова, което бе останало от нея. И това му беше от полза, външният вид.
Карабината изстреля три патрона, преди да засече. Лийланд беше извадил браунинга, когато вратата се отвори докрай — кабината беше празна. Вратите отново започнаха да се затварят. Той удари гумата на ръба на вратата с цевта на браунинга. Когато вратите се заотваряха за втори път, Лийланд надникна вътре.
Малък сандък на пода, а във вътрешния ъгъл до бутоните за етажите, на алуминиев триножник — телевизионна камера. Вратите се хлъзнаха отново. Лийланд сграбчи камерата от триножника и я измъкна на трийсет и седмия етаж. Щом трябваше да се издаде и оръжието му да засече заради една телевизионна камера, по-добре да си я прибере. И да се изпарява оттук, защото бандата ще е пак по петите му.
Той помъкна камерата към стълбите.
Трябваше да разчисти бюрата от пътя си, за да стигне до отворения прозорец. Застана в сянката и включи девети канал:
— Пауъл, там ли си?
— Хей, Джо, къде се скатаваш?
— Поразходих се наоколо. Виж, искам да ти доставя още един сувенир, но не искам да се покажа на прозореца, а някой млад гений да ми пусне един в гръдния кош.
— Добре. Чакай. — Радиото онемя. — Чисто е. Какво имаш за нас?
Лийланд му каза.
— Ти спомена, че искат да им се даде ефир? Те разполагат с телевизионна техника.
— Черно-бяла или цветна? Пускам се в тоя бизнес.
Нямаше смисъл да казва на Пауъл, че го е видял по телевизията:
— Така, ама аз им развалих веселбата. Не стана това, което имах наум, но ще стане.
Той метна телевизионната камера навън, в слънчевия утринен въздух. Докато я гледаше да потъва като стрела към улицата, Лийланд се попита дали Литъл Тони беше наистина толкова изкукуригал и самовлюбен, че да се изтъпани по телевизията, без да има сериозна причина. Отговорът беше не, той си имаше причина. Докато стоеше до прозореца, Лийланд вдигна засяклата карабина над главата си. Ако Тони гледаше телевизия, можеше да повярва, че Лийланд все още е в играта. Пилотът на полицейския хеликоптер опря ръка на прозореца и помаха за поздрав. Време беше да се скрие от поглед.
Мислеше си за Тони… и за сейфа. След позата на борец за свобода край прозореца Литъл Тони очакваше Лийланд отново да поеме инициативата. В действителност Лийланд разполагаше само с браунинга — но и с достатъчно експлозив, за да превърне сградата на „Клаксън“ в Уилшърски каньон. И Тони трябваше да се сети за експлозива. Може би накрая се бе убедил, че е възможно Лийланд да направи нещо. Номерът беше да го извади от равновесие. Положението не беше се променило. Въпреки дневната светлина и радиовръзката Лийланд си оставаше сам. В негова полза беше да накара Литъл Тони да си мисли другояче — че е „обученото куче“, което бе пребило и умъртвило Хана. Изглежда, Тони си въобразяваше, че Лийланд все още се мъчи да пробие отбраната им срещу полицията. Лийланд се отправи към трийсет и третия етаж, където Литъл Тони не би го потърсил. Време беше да освободи заложниците, преди възелът около тях да се е затегнал твърде яко.
Карабината беше засякла безнадеждно. Трябваха му инструменти, да я разбърника, но и тогава можеше да открие счупена част, да речем, скъсана пружина. Той я прибра в чекмеджето на едно бюро. Нямаше нужда от излишен товар, а да остави оръжието там, където може да бъде видяно, беше направо глупаво.
Той включи телевизора, с много тих звук. Един от асансьорите вървеше и Лийланд си помисли, че това е номер, за да го привлекат извън леговището му. Беше любопитен какво са замислили. Стига де — те искаха да е любопитен. Най-малкото, защото не вярваха, че могат да го уплашат.
Радиото все още немееше. На телевизионния екран репортерът въодушевено бръщолевеше и гледаше нагоре. Режисьорът прехвърли в кадър сградата с надпис „На живо“. Камерата се насочи към прозореца, където беше застанал Лийланд преди малко. Какъв смисъл имаше това, по дяволите? Пак репортерът. Смениха картината и отново се появи сградата, с надпис „записано по-рано“.