Беше същият кадър, ала сега Лийланд видя потъмнялата, опърпана фигура, която стискаше безполезното оръжие. На екрана той бе по-скоро трогателен, отколкото ужасяващ. Като същество от концентрационен лагер. Сега режисьорът подбра кадър, заснет от хеликоптер, който пък проследяваше полицейския хеликоптер пред него, а по-нататък се люшкаше сградата. Ето го пак, записан по-рано с високо вдигнато оръжие. Лийланд изключи звука. Искаше да поразмисли. Телевизията беше още едно средство, стига да можеше да се сети как да я впрегне в работа. Ако можеше да съобщи какво иска, без да издаде плана си.
Нещо повече: и без да е чул думите на говорителя, Лийланд знаеше, че той разказва на света това, което току-що е видял и пак ще види. Тони имаше телевизор. Хората, длъжни да следят какво се пуска в ефир, бяха разкрили местоположението му в ситуация, когато войната все още беше на живот и смърт.
Той написа нова бележка, закрепи я с ластици за един автомат със сгъваем приклад и я сложи във войнишката торба. Полицията можеше да вземе само бележките, хвърлени от североизточния ъгъл. По пътя той взе пожарникарската брадвичка от стената, за да счупи прозореца.
Това, което искаше, не беше никак просто, и той се надяваше, че го е написал ясно. Ако видеше хеликоптер по телевизията, застинал в небето на четиристотин метра на изток, щеше да отиде до прозорците на трийсет и четвъртия етаж, където да изнесе представление с местене на бюра от тук до там. Операторите щяха да го заснемат и да излъчат записа за първи път точно в 09:28 ч. с надпис „На живо“. Щяха да добавят и диалога между него и Пауъл по радиото. Лийланд предполагаше, че само след минута Литъл Тони ще е наясно, че това е поредният му номер, но времето щеше да му стигне да помете стъклата от стълбите с пешкира на крака си и да слезе на трийсет и втория етаж.
Да счупи прозореца с брадвичката се оказа по-трудно, отколкото си бе представял — накрая то се пръсна с гръм като от взрив. Хората малко по-нататък по булевард „Уилшър“ се втурнаха да се скрият. Той виждаше счупени прозорци и почернели стени навсякъде около себе си, на няколко пресечки нататък. Изхвърли навън автомата със сгъваемия приклад и се оттегли, стиснал брадвичката като дървар. Идеята беше добра — щеше да свърши работа: заложниците ще се втурнат надолу по стълбите около 09:45 ч. Всичко, което Лийланд трябваше да направи, беше да се укрива още девет минути.
Отново асансьор… не беше само един. Вратите се отвориха и някой извика на немски. Лийланд залегна, преди да е започнала стрелбата, пукотевицата кънтеше през стъклените преградки. Бяха го видели по телевизията как изхвърля автомата! Той заряза брадвичката и запълзя по пода на стаята. Още пукотевица, отгоре и отдолу. Трябваше да го очистят на всяка цена, затова не им пукаше какво се вижда и чува долу на улицата. Следващата стая, вместо да води някъде, го връщаше при асансьорите. Той извади браунинга и се притаи зад едно бюро с гръб към булевард „Уилшър“. Пукотевицата се усили — бяха наблизо. Следващият откос пресече плота на бюрото и събори стени и таван отгоре му. Лийланд се сви долу, като се опитваше да опази главата си.
Следващият откос отпраши в друга посока. Някой извика и следващата серия сякаш беше по-далеч. Още разбито стъкло. Един полицейски хеликоптер прелетя над сградата, двигателите му гърмяха. Трябваше да бяга, но беше погребан сред отломки от собствената си барикада. Трябваше да изпълзи навън — цяла нощ беше пълзял, а сега — пак, на светло. Той прибра брадвичката. Дори след като почти всичките стъклени преградки бяха изпотрошени, не се виждаше нищо. Хеликоптерът бе отлетял, а двамата терористи или се бяха изтеглили към стълбите, или бяха скрити някъде зад преградите. С изваден браунинг Лийланд тръгна към стълбите. Трябваше да изкачи един етаж, за да ги срещне. Имаше още почти шест минути.
В стъклото от другата страна на сградата видя отражението на един от терористите зад асансьорната клетка. Той се беше свил до стената, в очакване да се върне хеликоптерът, и не видя Лийланд. Лийланд забърза, опитваше се да намери някакво прикритие.
Радиото на терориста внезапно прогърмя с гласа на Литъл Тони, на немски. Говореше много бързо и възбудено — неразбираемо за Лийланд. Лийланд се добра до вратата на северозападното стълбище и звукът изчезна.
Той се поколеба. Тони беше достатъчно умен да изпрати двама от шайката след него, когато телевизионният репортаж показа как Лийланд си тръгва. За какво ли бяха, всичките тези приказки по радиото? 09:24 ч — само четири минути и тръгва. Той искаше да си седи скатан до последния миг. Бандата все още не знаеше, че няма автомат — или Тони беше чатнал и това.