— Минутка, Джо.
Той я наблюдаваше от съседната стая през дупките на преградата. Тя изключи радиото, сетне протегна ръка и усили звука на телевизора.
— Телевизионната мрежа получава и разпръсква сигнала — каза тя. — Чувам те идеално.
И аз. Той едва не се разкикоти, докато продължаваше да се отдалечава. Тони не би се хванал на това, ала не Тони беше по следите на Лийланд. Бозо бе избрал злощастното стълбище. Лийланд схващаше, че Тони е пратил на обиколка двамата, които току-що бяха спрени от полицейските хеликоптери — Тони беше подушил нещо. Имаше акъл за това. Беше като животно. Може би вече знаеше, че Бозо е мъртъв.
Лийланд натисна копчето за говор:
— Кати, искам да знам разбираш ли какво се случи тук.
— Разбирам. — Чуваше я с двете си уши, от телевизора и от радиото. Той намали звука на радиото; това нямаше да се отрази на неговото предаване.
— Виждаш ли — каза той, докато все още отстъпваше, — мисля си за толкова неща и искам да ги изрека, преди да ми отнемат всяка възможност. Не знам какво си видяла през последните няколко минути, но, изглежда, късметът ми се изпари.
— Не говори така — каза тя.
Вече беше в източната част на сградата. Като изключим целувката, между тях никога не бе имало нищо освен най-обикновена, почти външна връзка. Може би дори целувката… Четири-пет здрави стъклени препятствия стояха между телевизора и него. Трябваше да пресметне всичко много точно. Почувства се отново нервен. Натисна копчето за говор:
— Слушай… чуваш ли ме? Кажи нещо.
— Да. — Сега той беше извън обхвата на телевизионния звук. Добре че Тако Бел все още препращаше сигнала по радиото. Лийланд разбираше, че ще се издаде, ако настои да си остане така.
— Внуши си, че сме сами — каза той по радиото. — Искам да си внушим, че никой не слуша освен мен и теб. Най-лошото нещо в света е, когато едно човешко същество използва друго. — Той понижи глас. — Ужасен начин за започване на една връзка. Разбираш ли какво ти казвам?
— Да.
— Недей да мълчиш, говори! Искам да чувам гласа ти. — Това щеше да му даде възможност да се придвижи. Струваше му се, че е чул нещо, изпукване, сякаш някой бе стъпил върху стъкло.
— Разбирам какво правиш, Джо — вклини се тя. Той намали още звука на радиото, после превключи на деветнайсети канал. Тишина. Жалко, че не чуваше телевизора. Върна се на девети. — Много важно за теб е да помниш, че всички ние, тук, навън, знаем и вярваме, че онова, което вършиш, колкото и да е окаяно, е заради всички нас.
Очакваше се той да отговори нещо:
— Обаче е тежко. Те са още деца.
Сега говори — не спирай! Той върна на деветнайсети и наостри уши да чуе какво става в стаята. Пак изхрущя стъкло. Лийланд почти лазеше по пода като костенурка, опитваше се да се приближи.
— Найн! Найн!
Лийланд го чуваше отблизо и отдалеч, гласа на Литъл Тони, по радиото от двете страни; но тогава, в следващата секунда, сякаш нещата бяха напреднали твърде много, за да бъдат спрени, затрещя автомат. Лийланд се изправи тежко и изпразни целия пълнител в тази посока. Докато стъклото валеше от тавана като сняг, той зърна за миг сянката на онзи да се гърчи в танц под куршумите, които го улучваха. Преди да тръгне напред, Лийланд зареди последния половин пълнител. Прибра радиото и натисна копчето за говор:
— Правя ти услуга, Тони. Давам ти да разбереш, че съм жив.
— Смахнат перко…
— Тони, тръпна от желание да те убия.
— Ще видим.
— А, добре. Трябва да се обадя тук-там. Коледа е, нали не си забравил? — Той завъртя на девети канал. — Кати, чуваш ли ме? Сега ще трябва да говориш по радиото.
— Да, да, мога.
— Ами ти, Бел?
— Целият съм слух. Някога ще ти покажа. Как си?
— Добре. Кати, съжалявам, наистина съжалявам. Имам предвид онова, което казах за използването на хората, но нямах избор.
— Знаех какво правиш. Сега започвам и да го чувствам.
Лийланд потръпна: пак беше злоупотребил с късмета си.
— Дължа ти една трета от помощта, Бел. Другата една трета е от Били Гибс… — Той гледаше своята девета жертва. Беше убил девет млади мъже и жени от девет часа снощи досега. Този беше получил три в гърдите и един в бузата под дясното око. Лицето беше разкривено, но кръвта още се стичаше. Беше жив — на Лийланд му прилоша. Той извади браунинга и сложи точката на смъртта. Отново бе подложил на проверка късмета си — имаше лошо предчувствие за себе си, ужасно предчувствие.
— Били винаги е знаел как да опази някого жив — каза Лийланд по радиото, ала разсеяно, сякаш на себе си.