— Той казва да се върнеш в базата, Джо. — Беше Пауъл. — Защо не го послушаш?
— Ти казваш това.
— Искаш ли да говориш с него?
Може би Били не знаеше, че Стефи е тук. Той можеше да каже нещо, което да позволи на Тони да разбере коя е.
— Не, не искам да говоря с него. Аз съм наред.
— Тук са кметът и президентът на компанията.
— Кажи на кмета, че не съм избирател, но съм поласкан от интереса му. Колкото до другото приятелче, кажи му, че застраховката ми не покрива случаи на метеж или война.
— Джо, моля те…
— Още не.
— Точно така, мистър Лийланд — обади се Литъл Тони. — Дъщеря ти иска да говори с теб.
— Тате! — извика Стефи. — Слушай го!
10:00 ч. Тихоокеанско стандартно време
— Слушам — отвърна той и забърза отново надолу по стълбите, като отмяташе левия крак пред себе си и почти подскачаше. Останалите трима — независимо дали те го знаеха, или не — бяха като чудовище, простряло пипала до дъното и върха на сградата, и с глава на трийсет и втория етаж. Той трябваше да гони главата. Това беше последната възможност заложниците да се измъкнат.
Беше така уплашен за Стефи, че му се плачеше. Беше се разкрила. Трябвало е, за да спаси собствените си деца. Бяха му необходими само още две минутки, а ако полицията бе пожелала да се включи в играта с телевизията, щяха да са и по-малко. Беше пред вратата на трийсет и втория етаж.
— Хайде де, нали искаше да поговорим. Да чуем какво имаш да кажеш.
— Недей да ме изнудваш, Лийланд! Имам всичкото намерение да разговарям с теб. — Предаването беше много чисто и трябваше да бъде предпазлив. — А, млъкна? Зная, че си наблизо. Учудва ли те, че го знам?
Лийланд се отдръпна от вратата.
— Е, Лийланд, май няма да признаеш, че този път се страхуваш от нас. Знам, че си минал през пъкъла, но сигурно не смяташ, че си доказал правотата си. Хана беше по-права по отношение на теб, отколкото осъзнаваше. Ти си повече от обучено куче. Живееш в измислен свят от привидности и илюзии, който придава някакъв смисъл на живота ти. Какво, мислиш, че си постигнал с всичко това?
Лийланд мълчеше. Ръката му беше на топката на вратата.
— Решил си да се правиш на глупак — натърти Литъл Тони. — Не знаеш какво си направил, нали? Ти бранеше милиони долари, откраднати от мизерстващия народ на Чили, като защитаваше собствеността на най-големите крадци, които светът някога е познавал, и като се опитваше да запазиш в тайна най-мерзкия брак между властта и алчността. Дъщеря ти? Дъщеря ти знае всичко това. И тебе яко ще те притиснат да доказваш, че самият ти не си го знаел.
Лийланд беше отворил вратата. Коридорът беше празен. Отляво беше кабинетът на Стефи; от дясната му страна — голямата стая, в която бе видял да наблъскват заложниците. Трябваше да измисли нещо.
— Дотук не каза нищо съществено.
— Още малко търпение.
Странна фраза, но Лийланд поне знаеше, че Тони не е достатъчно близо, за да се чува гласът му без радио — което значеше също, че може би не е по-далеч от асансьорните клетки.
Някъде отгоре — рязък, силен взрив; сградата леко се разтресе и нейде отдясно той чу как изпъшкаха и проплакаха хора. Бандата не беше вдигнала ръце; най-после, макар и останали трима, бяха решили да взривят сейфа. Но в същото време бяха потвърдили своето разпръсване. Лийланд се ухили и заобиколи надясно.
Компанията не изглеждаше така свежа, както снощи. Мъжете бяха по ризи с навити ръкави, а жените бяха захвърлили неудобните обувки. Те стояха или лежаха на пода, повечето — с лице към оттатъшната врата. Една от жените го зърна и закри с длан уста. Той посочи значката си, после й направи знак да мълчи.
— Потупай приятеля си по рамото — размърда той беззвучно устни, като се запъти към тях. Тя то направи и той ги подкани с ръка да станат. Призивът се разпространи бързо из стаята, но не преди една жена да изпищи:
— Залегни! Залегни!
Лийланд си проправи път през хората, които падаха наляво и надясно. Той чу нещо по радиото. По външната стена пробяга сянка и Лийланд стреля по нея. В калашника бяха останали не повече от шест патрона. Сянката на Тони се отскубна — това трябваше да с Тони със Стефани. Ако можеше да отблъсне Тони поне за миг, останалите заложници биха могли да се доберат до стълбите от другата страна.
— Върнете се! — изрева той. — Върнете се и вървете надолу по стълбите! Не бързайте, никой не ви преследва!
Тони подаде дулото на картечния си пистолет иззад ъгъла и изстреля една серия, улучвайки някаква жена в стомаха. Лийланд отвърна на огъня, после се придвижи напред. Сега хората бягаха и пищяха.