— Дядо!
— Изведи брат си оттук, Джуди! — Той не можеше да се обърне да я види.
— Ами мама? Той каза, че ще ни избие всички. Тогава тя се изправи.
Тони беше заплашвал всички заради Лийланд.
— Вие вървете. Аз ще се погрижа за майка ви.
— Първо помислихме, че си един от тях.
Той се извърна: сега, когато лицето й се променяше с възрастта, Джуди започваше да прилича на починалата си баба.
— Върви! Върби!
Тони отново подаде дулото. Лийланд стреля. Серията на Тони се вряза в плоскостите на тавана. Лийланд натисна копчето за говор:
— Заложниците са свободни и слизат по стълбите. Сега можете да завземете сградата отдолу. Записахте ли си?
— Записахме. Колко останаха?
— Не повече от един долу. Довиждане. — Отвън хората започнаха да ликуват. В калашника бяха останали два патрона. Един мъж се опитваше да издърпа ранената жена отвъд огневата линия.
— Помогни ми, това е жена ми.
— При него е дъщеря ми!
— Погледни се! Целият си в кръв!
Лийланд белна зъби:
— Адски малко от нея е моя.
Мъжът се обърна на другата страна, като си мърмореше нещо под нос. Лийланд погледна зад него. Не всички бяха излезли. В ъгъла имаше мъжки труп и до изхода още една жена лежеше на пода, държеше крака си и се гърчеше. Радостните викове вън бяха станали още по-силни, почти толкова, че да заглушат шума от асансьора. Лийланд отново заговори по радиото:
— Имаме ранени на трийсет и втория етаж.
— Колко?
— Трима, а може и повече, единият май е мъртъв.
— Какво става там вътре сега? Каква беше тази експлозия?
— Тони може да ти го каже вместо мен. Говори си с него.
— Не, Лийланд, с теб ще говоря. — От радиото се чуваше пращенето на асансьорния двигател. — Какво друго върши тук цяла нощ, ако не най-кървави, неописуеми престъпления?
— Ти пръв уби Ривърс, видях те как хладнокръвно го застрелваш.
— Историята ще е съдник на това — отвърна Тони.
Докато слушаше, Лийланд се движеше към канцеларията на Стефи.
— Лийланд, колко души уби тази нощ?
— Засега е тайна, Тони.
— Не се срамуваш от себе си, нали?
— Ъ-ъ. — Канцеларията на Стефи беше претърсвана. Не можа веднага да разпознае сакото си, но не заради бъркотията наоколо. Панталоните му вече имаха друг цвят. Той отиде в банята.
— Светът ще узнае какъв дивак си — извика Тони. — Ти строши врата на едно момче. Хвърли човек от покрива.
— Слушай, копеле гъзарско! — измуча Тако Бел. — Я да пуснеш дъщерята на тоя човек!
— Не се меси, Бил — каза Лийланд.
— Дъщерята на човека, както я нарече, е пълнолетна и носи отговорност, защото участва в продажбата на оръжие за една от най-потисническите диктатури в света, която управлява милиони безпомощни селяни. Чуваш ли ме, Лийланд? Какво правиш, Лийланд?
— Взимам си два аспирина. Имам главоболие.
Всъщност вече го бе сторил. Реши да не опитва да измие пак лицето си, имаше опасност нещо да попадне в очите му. Беше полепнал с грес, сажди и кафява засъхнала кръв от главата до почернелите, втвърдени пешкири около стъпалата си. Можеше да изстъргва грес и изсъхнала кръв от косата си като крем-сирене от филия. Отвори пак аптечката, като се опитваше да мисли за предстоящото. Някаква мисъл го човъркаше, нещо ново. Той свали кобура от рамото си.
— Лийланд, за кого работиш ти?
— Сам съм си работодател. — Той стискаше браунинга. Колкото по-мръсен беше, толкова по-добре. Разполагаше с единайсет патрона. — Виж, Тони, ти ме забърка в това. Дай да сключим сделка, ти и аз. Честна сделка. Трябва ти заложник. Вземи мен вместо дъщеря ми.
— Разбира се. Четеш ми мислите.
Лийланд опита дали движенията му са свободни. Страхотно, май щеше да свърши работа.
— Тъй, как искаш да го направим?
Чу стрелба долу. Правилно: един долу, номер две беше Тони, трети бранеше покрива. Трима останали, включително една жена. За миг Лийланд си спомни как узна това: гласът по радиото, който четеше цифри и думи. Пак пробва свободата на движенията си. Лейкопластът нямаше да му пречи.
— Знаеш къде съм — каза Тони. — Искам да дойдеш с асансьора тук, невъоръжен. Когато кацнеш тук, дъщеря ти може да влезе в асансьора, свободна да прави каквото пожелае.
— Звучи един път.
— Не се хващай, Джо.
— Бел, нали за това се блъсках цяла нощ.
— Джо, влизаме в сутерена на сградата — намеси се Ал Пауъл. — Искаме да размърдаш мозъка си.
— Кажи ми, когато сте вътре. Междувременно аз ще подавам топката на тоя тип. Какъв избор имам?
— Джо — включи се пак Бел, — според телевизията ченгетата още не са в сградата. Всъщност някой направо ги полива с куршуми.
— Нека му кажа — прекъсна го Ал Пауъл. — Те са се барикадирали на третия етаж, което им дава простор за стрелба на север и на юг, а повече не им трябва.