— Не са.
— Негодник.
— Един мъж отрано трябва да направи избора си, Дъфи. Ако се целува с момичета, трябва да се прости с парите си.
— Мен ме целувате.
— Само защото приличаш на жената върху банкнотата.
— Пип — каза тя.
— Поп — каза той.
— Бим — каза тя.
— Бам — каза той.
— Иде ми да го убия оня кретен, който измисли тази мода — заяви Дъфи мрачно. — Добре, хубавецо. Какъв е проблемът?
— Комарът — каза Райх. — Елъри Уест, директорът на „Отдих“, се оплаква, че в „Монарх“ се играе на комар. И то прекалено много. Лично аз нямам нищо против.
— Ако човек има дългове, ще го е страх да иска по-висока заплата.
— Прекалено си умна, млада госпожице.
— Значи искате една антикомарджийска песен.
— Нещо такова. Запомняща се. Но не прекалено натрапчива. По-скоро със забавено въздействие, отколкото с открито пропагандна мелодия. Бих предпочел да повлияе преди всичко на подсъзнанието.
Дъфи кимаше с глава и бързо си записваше.
— И нека да е приятна за слушане. Ще се наложи да я чувам от бог знае колко души, като си я подсвирват и тананикат.
— Мръсник! Всички мои мелодии са приятни за слушане.
— Веднъж.
— Това увеличава хонорара с хилядарка.
Райх се засмя.
— Като става дума за монотонност… — продължи той спокойно.
— Не е вярно!
— Коя е най-натрапчивата мелодия, която си написала?
— Натрапчива?
— Знаеш какво искам да кажа. Като онези рекламни парчета, които не можеш да си избиеш от главата.
— А, Пепситата. Ние така ги наричаме.
— Защо?
— Знам ли. Предполага се, че първата е била написана преди много векове от някакъв тип на име Пепси. Но аз не го вярвам. Веднъж написах една… — Дъфи потрепера при спомена. — Като се сетя, и сега ме хваща яд. С гаранция да те преследва един месец. Мен ме държа година.
— Посмали малко.
— Честна дума, мистър Райх. Казваше се „Дай зор с този тензор“. Написах я за онази пиеса с лудия математик, дето претърпя пълен провал… Поискаха да е нещо безобразно и точно това получиха. Публиката така побесня, че се наложи да я изхвърлят. Загубих цяло състояние.
— Искам да я чуя.
— Не ви мразя чак толкова.
— Хайде, Дъфи. Наистина съм любопитен.
— Ще съжалявате.
— Не ти вярвам.
— Е, добре, прасе такова — каза тя и придърпа синтезатора към себе си. — Тъкмо ще си отмъстя за онази бъзлива целувка.
Пръстите и дланите й се плъзнаха изящно по клавишите. Една съвършено монотонна мелодия изпълни стаята с мъчителната си, незабравима баналност. Това бе квинтесенцията на всички мелодични клишета, които Райх бе чувал в живота си. Независимо каква мелодия се опитваш да си припомниш, тя неизбежно те извежда на до болка познатата пътека към „Дай зор с този тензор.“ След това Дъфи запя:
— Мили боже! — извика Райх.
— Използвала съм някои страхотни трикове в тази мелодия — каза Дъфи, като продължаваше да свири. — Обърнахте ли внимание на такта след „едно“? Всъщност това е такт 1/2. После има още един такт след „раздор“. Това превръща финала на песента отново в такт 1/2 и човек не може да се спре — ритъмът те принуждава да се въртиш в един затворен кръг. Ето така: „Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Та-та-та-там. Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Та-та-та-там. Че наста…“
— Ах ти, малка дяволице! — Райх скочи на крака, като запуши с длани ушите си. — Аз съм прокълнат. Колко време ще продължат мъките ми?
— Не повече от месец.
— „Че настава страх и ужас, и зада…“ Но това е гавра! Има ли спасение от това?
— Разбира се — каза Дъфи. — Много лесно. Просто се погаврете с мен. — Тя се притисна в него и го дари с гореща, младежка целувка. — Простак — изръмжа тя. — Мръсник. Галфон. Мухльо. Кога най-сетне ще ме вкарате в грях и ще ме озлочестите? Голям умник, няма що. Или може би не сте чак толкова умен, колкото си мисля?
— Дори по-умен — каза той и си тръгна. Както очакваше, песента се залости здраво в съзнанието му и докато излезе на улицата, непрекъснато си я повтаряше. Дай зор с този тензор. Дай зор с този тензор. Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Та-та-та-там! Идеална бариера пред мислите на човек, който не е еспер. Нямаше такъв надзъртач, който да съумее да я заобиколи. Че настава страх и ужас, и задава се раздор.
— Много по-умен — промърмори Райх и спря една реактивна кабина, която го остави пред заложната къща на Джери Чърч в западната част на града.