Че настава страх и ужас, и задава се раздор.
Въпреки всички останали претенции, оказионната търговия си остава най-старата професия. Заемането на пари срещу заложени вещи е най-древният поминък на човека. Той е започнал в дълбока древност и ще продължи в необозримото бъдеще, непроменен като самата заложна къща. Достатъчно е да влезеш в сутеренния магазин на Джери Чърч, отрупан с най-различни оцелели от времето вехтории, и се озоваваш в същински музей на вечността. И дори самият Чърч, съсухрен, примижващ, с почерняло и белязано от подмолните удари на страданието лице, въплътяваше образа на всевечния лихвар.
Чърч се измъкна от сянката и застана лице в лице с Райх, огрян от слънчевия лъч, който падаше косо върху тезгяха.
Дори не трепна. Нито пък показа с нещо, че го е познал. Мина бързо край човека, който от десет години беше негов смъртен враг, настани се зад тезгяха и каза:
— Какво ще обичате?
— Здравей, Джери.
Без да вдигна очи, Чърч протегна ръка през тезгяха. Райх понечи да я стисне. Онзи я дръпна назад.
— Не — каза Чърч с нещо средно между ръмжене и истеричен смях. — Благодаря, но това не. Просто ми дайте онова, което искате да заложите.
Това беше жалък капан, заложен от надзъртача, и той взе че попадна в него. Нищо.
— Нямам нищо за залагане, Джери.
— Толкова беден? Колко ниско падат великите. Но това се очакваше, нали? Ние всички падаме. Ние всички падаме. — Чърч го изгледа косо, като се опитваше да надзърне в него. Нека пробва. Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Нека проникне през тази идиотска мелодия, която гърми в главата му.
— Всички падаме — каза Чърч. — Всички.
— Сигурно, Джери. Аз още не съм. Имах късмет.
— Но аз нямах — ухили се надзъртачът. — Срещнах вас.
— Джери — каза Райх търпеливо, — аз не съм твоят лош късмет. Твоят собствен късмет те провали. Не…
— Проклето гадно копеле — каза Чърч с ужасяващо мек глас. — Проклет кръвопиец. Дано се скапеш, преди да пукнеш. Махай се оттук. Не искам да имам нищо общо с теб. Нищо! Ясно?
— Дори и с парите ми? — Райх измъкна от джоба си десет лъскави златни монети и ги постави върху тезгяха. Това беше хитър ход. За разлика от кредита разменните монети на простолюдието бяха златни. Че настава страх и ужас и задава се раздор…
— Най-малко с парите ти. Сърцето ти искам да изтръгна. Кръвта ти искам да се плиска по земята. Червеи да изпият очите ти, докато си жив. Но парите ти не искам.
— Тогава какво искаш, Джери?
— Казах ти! — кресна надзъртачът. — Казах ти! Проклето мръсно…
— Какво искаш, Джери? — повтори Райх студено, като впи поглед в смачкания мъж. Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Все още можеше да контролира Чърч. Нямаше значение, че Чърч е II степен. Контролът не се свеждаше само до способността да надзърташ. Преди всичко беше въпрос на характер. Осем, сър; седем, сър; шест, сър; пет, сър… Винаги беше успявал… Винаги щеше да може да контролира Чърч.
— Какво искаш? — попита Чърч троснато.
Райх се ухили.
— Ти си надзъртачът. Ти ми кажи.
— Не зная — измърмори Чърч след кратка пауза. — Не мога да го прочета. Някаква лудешка музика обърква всичко…
— Тогава аз ще ти кажа. Искам пистолет.
— Какво?
— Пис-то-лет. Пистолет. Древно оръжие. Изстрелва парчета метал чрез експлозия.
— Нямам такова нещо.
— Имаш, Джери, имаш. Кено Куизард ми го каза преди известно време. Видял го е. Стоманен и сглобяем. Много интересно нещо.
— За какво ти е?
— Надзърни и сам виж. Нямам какво да крия. Цялата работа е съвсем невинна.
Чърч сбърчи чело от усилие, но скоро вдигна ръце с отвращение.
— Не си струва труда — промърмори той и изчезна някъде в сенките.
В далечината се чу шум от затваряща се метална каса. Чърч се завърна с един малък, компактен предмет от оксидирана стомана и го постави на тезгяха до парите. Натисна едно копче и безформеното парче метал се превърна в стоманен бокс, револвер и малка кама. Беше пистолет-нож от XX век… идеалното оръжие за убийство.
— Какво ще правиш с него? — отново попита Чърч.
— Надяваш се, че е нещо, с което после можеш да ме шантажираш, нали? — Райх се усмихна. — Съжалявам. За подарък е.
— Опасен подарък. — Отлъченият надзъртач му хвърли онзи кос поглед, в който личеше и злъч, и смях. — Значи някой друг ще се погуби?
— Нищо подобно, Джери. Подарък е за един приятел. Доктор Огъстъс Тейт.
— Тейт ли? — Чърч ококори очи.
— Познаваш ли го? Колекционира стари неща.
— Познавам го. Познавам го — Чърч се захили астматично. — Но започвам да го опознавам по-добре. И започвам да го съжалявам. — Спря да се смее и впи изпитателен поглед в Райх. — Разбира се. Това ще бъде чудесен подарък за Гюс. Идеалният подарък за Гюс. Защото е зареден.